Las Vegas

 

Огромни, лъскави, мигащи, истерично пъстри и шумни. И много. Ротативки, десетки ротативки още на летището. Сакън, да не изтърват желаещите да изхарчат някой долар още тук!

Излизаш от хладината на сградата и само за метрите до таксито си припомняш усещанията от крехкото детство /тогава татко ми бе инженер на обект в либийската пустиня и аз бях неговата компания/ какво нещо е пустинята във всичката й четиридесет и пет градусова „прелест“. „Е, поне е сухо!“, казвам в опит да ободря другаря си, обаче никак не ми е кеф. А и като зная, че оттук насетне сме обречени на двуседмично яко препускане все по пустинни терени. Как беше – каквото сам си направиш…?

А сме си го направили съвсем доброволно и за отправна точка към превземане на пустинните терени на Юта и Аризона сме избрали чудото на Невада, Лас Вегас. Мараня, в далечината чукари, а в близост застроеност в състояние на крайна възбуда. Дори посред бял ден градът блещи, святка, заслепява.

Нашият хотел е хем в началото на града, хем на централната улица. Избрали сме го стратегически с единствената цел да пренощуваме една вечер, а оттам да взимаме колата под наем.

Та, влизаме в хладината на „Ескалибур“ и попадаме къде? „Във времето на рицарите на крал Артур!“, би подсказал някой. Нц! Въпреки множеството бутафорни рицарски доспехи и средновековни оръжия се оказваме в … бара на уродите от STAR WARS. Бутайки куфара към рецепцията, на талази срещу ми идват персонажите, сред които бяха Люк и Хан Соло – мъже, жени, дори и деца от разни планети, облечени или по-скоро „облечени“, полуголи, натикани във възкъси и възтесни подобия на лъскави рокли, високи токове, преливаща плът, хавайски ризи и джапанки, бели, мургави, черни, червеникави, шумни и заспали, възбудени и окумени. Музикалният фон кара да бързаш, да се луташ, а всички пътища водят към рулетки и ротативки, където стотици единици народ е заседнал.

Аз искам единствено да се добера до стаята, да хапна леко и да почина. Изпълнението на простичкия план е цяла епопея, но я съкращавам, за да спомена, че след като се подкрепихме в едно забележително място за обществено хранене /което заслужава отделно внимание/ със звучното име DICK’S, се прибрахме за кратка почивка, докато излезем да се впишем в нощния живот на тукашните и гостите.

Точно в осем и половина Людмил ме побутва леко и казва, че е време. Измолвам „Още пет минутки!“, обаче явно времето се е поразтегнало, тъй като отваряйки очи, виждам дълбока тъмнина. От ослепителното пустинно слънце допреди малко няма следа, а часовникът показва 4.00. Бутам Людмил и казвам, че съм готова за излизане. Той хич не е в настроение и мрънкалската диалогизира кой бил излизал по това време, пък аз пояснявам: „Ами ние!“.

Пропускам пак подробностите, но го навивам с „Един път сме само тука и как няма да видим Вегас?! А и през нощта е по-яко!“.

В 4.15 сме в хладината на града. Само някакви си 39 градуса!

Незабравима разходка. Освен нас двамата, имаше още една /една!/ двойка, няколко момичета с обувки в ръцете и с разклатени походки. А, и хората от чистотата! Пусто, но за сметка на това забележително.

Няма такава кичория! Вегас определено е Земната му столица. За другите галактики не знам.