Метафора в Арецо - 2

Краят на юли. Неделя. Познатата картина от няколко години назад.
Паркингът на историческия център на Арецо. Нагоре по ескалаторите. Портата с полулегналия просяк и дежурния поздрав "Уна монетина, перфаворе!". Още нагоре, пак по ескалатора. Последни метри в хладината на коридора и блъсва жегата.
Величието на градската катедрала. Завихрената от акустиката меса. Вътре богомолци, омесени със странно малко туристи.
Навън и встрани към къщата на Петрарка, рязко вдясно и надолу покрай библиотеката от 13 век. Вляво по "Вазари" към централния площад.
Почивка. Кафе, тоник и Аперол. Любимата грънчарска работилница. Антиквариатите.
11.00 е. Неделните камбани. Тържественият орган на "Пиеве ди Санта Мария". В хладината вътре - кръщене.
Вляво по "Корсо Италия". Разходка надолу и пак нагоре.
Вдясно е пресечката, която ми трябва. Двайсетина метра и ето я - тратория "Ил сарачино". Влизам и първо търся следа от моя персонаж, възрастният мъж от масата до прозореца.
Времето минава, а го няма. Влиза двойка и ги настаняват на неговата маса. Гърлото ме свива.
Сервитьорът носи бирата и питаме къде е мъжът, който от години стои ей там. Човекът се замисля и излиза от обичайното полусънно състояние.
"Адамо?" - чувам за първи път името му - "Жив е, но от месеци не е идвал, не се чувства добре."
Отдалечава се и заговаря колежката. Към тях се присъединява и другият сервитьор. Тримата приближават нашата маса. Жената ни заглежда, познава редовните клиенти и се усмихва. "Живее наблизо, но откак са горещините, не идва."
Усмихвам се, а ми е криво.
Адамо. Метафора на живота.