Последен ден

Последен ден. Утре предстои досадният преход към дома. Но сега не мисля за това.

Още преди дни Лаура пита имаме ли нещо против да изкараме деня заедно. Сред природата. Нямаме.

Четвъртък, 20 август. Лаура си е взела почивен ден, за да ходим на излет в Пратоманьо – близката планина, която се вижда от къщата.

Слагаме удобните обувки, накачулваме се по колите со все дечурлига, барабар с кучето. Пътят не е дълъг, но само половината е по асфалт. Катерим по планината, въртим по завоите, вдигаме чакълена пушилка. След час сме под билото. Големият паркинг е пълен, въпреки делника.

Внушителна каменна хижа насред дъбово-буковата гора. На големи черно-бели снимки отпреди сто години местни мустаклии и мургавелки позират пред Кроче дел Пратоманьо, тъкмо поставен. Това е и крайната цел на скромната ни групичка - огромният метален кръст, издигнат от хората, който се вижда от всяка точка на просторната долина.

Преди това обаче Лаура е резервирала една от трийсетината маси от гигантски стволове около хижата. Небрежаги, изтегнати в шезлонзи се радват на хладината под шарената сянка. Търчат весели псета, наш Отто е неудържим.

Обядът се бави почти, колкото в соц. кръчма. Причината е неочаквано голямото количество гости. Нашата приятелка се е поизнервила и прави скорострелни забележки на девойчето с престилката, чиято глава пуши. Въпреки че гладът настъпва с бързо темпо /под влияние на съдържимото в чиниите на късметлиите от съседните маси/, забавянето на храната не е зле, тъй като компанията си прекарва добре. Младите, чиято раздяла предстои, се закачат една идея по-смело, отколкото бе доскоро. Ние, зрелите, разтягаме небрежни локуми за това и онова, но и през думите се усеща, че на никого не му се ще почивката ни да свърши. Аз още се колебая дали да се замъкна до Кръста. Няколкокилометров преход по просторни поляни или почивка под сенките в собствената си компания – ей тоз въпрос занимава мързеливата ми природа.

Алберто промърморва, че вече сме изкарали в очакване една средностатистическа италианска сватба. Коментарът му в стил „изложихме се пред чужденците” посреща момичето с пълните с вкусотии на жар чинии. Хапка, пийка, сладолед и напред!

Оставяме колите под сенките на последните дървета. Оттук нататък са само жълтите треви и нанагорнището към билото. Подкрепена от обяда, а и най-вече от мисълта, че ще съжалявам, ако се откажа от предстоящата разходка, поемам към върха.

Не след много стигаме билото. Като чадо на морето природата планинска ми е чужда и й се дивя и радвам. Няма нищо страховито. Отляво и отдясно красиви гледки – нежно заоблени масленозелени хълмове, разнообразени с просторите на охрени пасища. Скоро срещаме и местните обитатели – стадо кротки бели крави. Свикнали с хората, почти не ни отразяват. За нас е вълнуващо да докоснем животните. Запечатваме спомена в снимки.

Кръстът вече се вижда и с неподозирана бързина достигаме до крайната ни цел. Причина за това е щуравият Отто, задаващ темпото. Не съм предполагала какви ресурси вади тялото ми.

Време за заслужена почивка под синьото небе. Да описвам какво се разкрива от най-високото на планината, е излишно. Красота!

Тайфицата тийнове се отделя в близост до ръба на една скала и наблюдава, хилотейки се, долината със селцата и градчетата. С бинокъла на Алби аз пък търся нашата къща и се надявам да запомня детайлите под различен от обичайния ъгъл. Без да усетя Лаура ми нащракала фотосесия, която ми подарява вечерта на другия ден /това е причината да си поплача в самотния Загреб/.

Прибираме се по тъмно. Чака ни багажът.

Ristorante La Cantinella

Има едно местенце в околностите на Лоро, което задължително посещаваме всяка година поне веднъж. La Cantinella. Ристоранте.

За мен храненето не е ритуал, нито върховно преживяване. Да се храня е нещо в реда на нещата. В главата ми не зазвучават симфонии, нито имам желание да пиша оди за манджи. Затова, когато Лаура ни препоръча да отидем там, реших, че е добър начин да разнообразим вечерите. Пък и анонс, направен по нейния си начин, няма как да не заинтригува. „Собственичката е бивше гадже на най-добрия Албертов приятел. Готвач е мъжа й, неаполитанец.” В малко думи - много инфо. Стара любов, пришълец от юга. А-ха!

Вечер от седмицата. Отиваме небрежни. Скромна табелка на междуселския път указва чакълено друмче, което води през подредени лозови масиви насред природата. Каменни стъпала качват към теракотена тераса, от която се разкрива пасторална гледка. Слънцето се кани да си ходи и окъпва лозички и тревички в златисто. Докато се полюбувам на неподозираната прелест, собственичката ни посреща с усмивка и подадена ръка. Пита дали имаме резервация. Ами, не. Късметлии сме, защото тъкмо една отпаднала и ни настаняват. Не че виждам някого, освен вглъбена в себе си двойка.

Приглушено звучи мелодичен джаз. Обстановката е изискано скромна, а не очакваната от мен атмосфера на селска гостилничка. Каменни стени на вилата, снежни колосани покривки, красиви прибори и посуда, зелени растения в огромни делви, небрежно метнати бели покривала срещу насекомите върху лампите, чист въздух.

Пристига артистичен младеж с добър английски с френски акцент и ни предлага за „Добре дошли” чашка бяло вино в засукани чашки. Оставя менюта. Изборът не е огромен, но пък е нестандартен. Няма пица, нито лазаня. От традиционните неща има ньоки и равиоли в компанията на неизвестни ми зеленчуци и подправки. Момъкът прелива от любезност, без да е лигав. Помага и обяснява. Дава съвети, без да настоява.

Междувременно заведението се пълни. Става ми една идея некомфортно, защото хората са уж небрежни, а всъщност доста изискани. Само ние сме туристи и ни личи. /Следващия път си знаех и облякох единственото „по-така”./

Носят някакви миниатюрни домашни хлебчета-бебчета от разнообразни брашна и семена. Вкусотия. Към тях мини солени еклерчета с бучица овкусено масълце. Пак от тяхното.

Предястията пристигат и всеки любопитно гледа в чуждата чиния. „Май и този път се прецаках!” – вътрешният ми глас. Аз ще сърбам изискано аранжирано суфле, докато Людмил е заложил на традиционното – „Специалитетът”. Десет разнообразни залъчета, родени от фантазията на неаполитанския майстор. Сервитьорът разяснява, че се хапва отляво надясно, тъй като имало логика в подредбата и трябвало да надградим вкусовете. Както установих и аз по-късно, имало смисъл. Децата гледат с вързани на фльонга погледи. Те, гламавите, решиха да пропуснат помпозностите в началото и заложиха на сигурно – стекчета и агнешки ребърца за основно.

Тъй като никой и заникъде не бърза, поизчакаха си чакането. С настъпването на вечерта съдържимото в чиниите по околните маси придобива все по-загадъчен вид. Моите наследници, като невидели от дни викингски войни храна, нападат блюдата.

Десертите са феномен. Човекът зад матовото стъкло е маг – постигнал е  перфектната комбинация от изящност във външност и вкус.

Сметката идва. Вечерта на чудесата. Моят голям син, известен пестеливец, бърка в джоба и оставя бакшиш. Пет евро, моля ви се! И обслужването му харесало. Кога пък е обръщал внимание на това?! Значи не ми се струва, определено има нещо магично в атмосферата. Това е специално място за специални хора. Подхвърлям, че щом толкова му е харесало, тука ще го женим. Той многозначително замълчава. А като стана дума за сватба, защо никой не пита как върви годежът.

И това ми било приятели!

Вили, аз, Елена

Вили, аз, Елена. Що е то?

Върволичка от жадни за красиво живеене. Има ли още в клуба? Кого ще тупнем в списъка?

Цветенцето започва деня ми с пожелание да ми е „тосканско”, а в бонус дарява най-новата песен на любим изпълнител. Знам я нея – чака си „дозата Тоскана”, за да зареди в келявото време. И затова провокира. Ама и моята батерията се поизтощи напоследък, та само с песен няма да стане.

Затова разчитам на друга френдка, Елена. И тя е от същата порода – търсеща и емоционална. Ей сега щастливката е във Флоренция!

И като едно вампирче очаквам да почерпя от нейните емоции.

Елена е отговорно момиче и докладва в движение – показва есенната красавица. Е, поокъпана е от дъжд, помръкнала. Няма го познатото слънце. Не озарява каменните хубости и не завира лъчи из тесните и закривени улици. Да те жулне по носа и да скриеш очи зад очила.

Няма ги тълпите туристи. Тая особена разновидност човеци - с въртящите се във всички страни глави. Тези, дето щракат с апарати всичко, що видят, а напоследък предимно себе си. Липсата им разкрива обаянието на мокрите улици с гигантските павета. Това лято се насладих на кафе току пред Катедралата, а на метри работници грижливо номерираха всеки изваден заради ремонт камък, та да го наредят на мястото му, когато приключат. Малка обработена канара – с дебелина поне трийсетина сантиметра. И пак ще лежи, където е бил векове.

Чадърите са опънати не от гидовете, кътащи като квачки подопечните си, а от малцината честити, които съдбата е довела.

Мярва се хванат в крачка елегантен флорентинец – не можеш го сбърка сред небрежните пришълци.

Не виждам реката, но си я представям – сиво-зеленикава и мъкнеща тоскански клонаци.

И най-хубавото! Насред съвършенството - спонтанно усмихнати български лица. Вдъхновяващо. И красиво. И сега, докато пиша, Елена върви към отдавна уговорена среща. Късметлийката отива при Давид!

И неусетно, въпреки мрачното, влажното и мърлявото днес, песента на Вили и снимките на Ели сбъдват пожеланието и хубавото стана. Пак съм там.

И отново да си кажа. Да съпреживееш с другиго – на туй му викам аз живот!

Нощта с Персеидите

12 срещу 13 август. 2015. Нощта на Персеидите.

Къщата се е умълчала, все пак е след дванайсет.
Седим си двама с Люси под небето и кривим глави нагоре. Седнали сме на райската пейка на ръба между това и онова. Долу е блестящото нощно Лоро, горе – вечността. Отдолу нагоре се е заформил някакъв чуден ветрец, който носи успокоение и разхлада след жежкия ден.

Вратът вече боли от неудобната позиция. Затова се свличам в скута на Людмил и си гледам небето по мързеливия начин. Досега не съм виждала падаща звезда и съм се нахъсала тази нощ да наваксам. Поприготвила съм си в аванс някое и друго съкровено желанийце.

Мислех, че звездопадът е като на филм – минава си метеорчето, аз си намислям там, каквото искам, има време и за радостно възклицание. Да, ама не!
Повече от половин час очите са вперени в безкрайната тъмнота със сияйните точици, а не съм убедена, че това, което май се случва е това, което трябва да е. За време, по-кратко от миг, като че ли проблясва светлинка и май оставя диря. А дали не ми се струва? Време за желание няма – не мога да реагирам на тази извънмерна скорост. „Видя ли я?” – Людмил. Значи не ми се е сторило. Следващата ще я уловя и ще си изврънкам пощявката!

„А това такова ли беше?” – пак не съм сигурна. „Да.” Разбирам, че Персеидите са свенливи бързачки, които няма да ми се дадат лесно. Затова си преговарям наум мечтите между две проблясвания. Надявам се, докато мисълта ми е още съсредоточена върху копнежа, някоя звездица да премине и да има синхрон помежду ни.

Женската ми природа, разбира се, мрънка и недоволства и срещу характера на вселената – някак по-различно си представях звездопада. А въплъщението на интелигентността до мен, както винаги, внася баланс и хармония. Обяснява ми нАучно що е то Персеида, отде иде и къде отива. Под въздействие на мощния интелект и перфектността на красивата нощ чувствам омиротворение и вече не ми е толкова до падащите звезди с принадените към тях желания.
И точно тогава минава една – доста по-ярка от досегашните. И разбирам, сред хладината и прелестта на ярката нощ, че щастието е тук и сега, до мен и с мен. Че всичко, което искам, го притежавам. Че наистина нищо повече не ми е нужно. И благодаря на Персеидите затова.

Един от любимите ми писатели, в една от любимите ми книги, описва какво се случва, според него, в последния ни миг. Целият ни живот, казва той, преминава като на кинолента пред очите. Ей тъй, концентриран в миг, целият! И следва върховното помъдряване. Пак в същия този миг.

И сега, когато искам да преживея отново това лято в една секунда или по-кратко дори, без колебание пред очите ми се появява съвършенството на нощта с Персеидите.