"Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, достига до мъдростта." - индианска поговорка
Бунгалце като бунгалце, обаче с климатика му, със сателитка тоже. Някъде поставили и химически клозет. Отпреде гигантски пикап и туй-то. Това представлява домът на съвременния индианец. Няма вигвам, няма кон. "Тегав свят - изоставили са и тия традициите!", викам си, докато гледам еднообразния пейзаж и си припомням героите на Карл Май.
Пердашим по опнатия по канап насред безбрежната пустиня път, в земите на народа Навахо сме, пътьом към най-Забележителната забележителност. Аз съм се настроила романтично месец по-рано за среща с истински индианец - братовчедката ме е подготвила, че на еди кой си юни в 15.00 часа еди къде си ще ни чака местен.
Летим с 65 мили в час насред резервата, намиращ се на територията на Аризона, Юта и Ню Мексико /повече от 70 хиляди кв.км./, въображението се е настроило приключенски и убедително обяснявам на Людмил /като че винаги съм знаела, а не че наскоро съм прочела!/, че навахо са съвремнни хора със свой си ред на управия - на избори избират президент, имат си конституция и порядки, които им отреждат своя си полиция, свои си училища и съд и изобщо на тяхна територия никой външен не може да им се бърка. Както казах, Тойотата пердаши с максималните по закон 65 мили, а въпреки климатика , сме оклюмали от перспективата да излезем на външните 44 градуса. Небето е наситено розово-червеникаво, а пясък нависоко и нашироко запречва пътя пред нас - навлизаме в мини торнадо, обаче сме без избор - и без това се очертава да закъснеем за срещата.
Измъкваме се от стихията без поражения и ето, че сме пристигнали. Аз си го представях инак - мислех, че Забележителността на забележителностите, а именно т.нар. Каньон на антилопата, ще е с не много по-различен от околната природа изглед - истеричночервеникави скални образувания, надстърчащи със стотици метри над равния терен , а то се оказва като тепсия място, протегнато на километри и километри и насам, и натам пак истерчиночервена пустиня. Какво ще му гледам тука? Половин ден бъхтане в едната посока, мрънкам си, ама наум, но поне индианец ще видя, успокоявам се. Наоколо няма ни дъвро, ни храст, ни тревичка, няма и кактус дори. "Много камъняк в тая страна!", както отбелязва братовчедка ми по-рано.
Та, слизаме от колата и слънцето напада без засада подло и тресва ляв прав във фейса ми. Нагласям очилата и шапката в отговор и бързам към подслона в близост. Там трябва да дадем данни за себе си и да дооформим някакви административно-канцеларски подробности /и навахо практикували бюрокрация, да му се ѝ не види!/ по предстоящото събитие. Примижвам, вглеждайки се в километрите марскианска повърхност, а Людмил ме сбутва деликатно и насочва вниманието ми към преминаващия. Разгеле, индианец! Не мога да определя възрастта му, строен, с карирана риза с дълъг ръкав, дълги дънки, забележително дълга и гъста абаносовочерна плитка и с кърпа, закриваща устата и носа му. Знае човекът как да се носи, установявам не без малко завист, защото и аз като другите туристи съм се поразголила, сглупявайки, че неприкритата плът ще бори жегата. Онзи заминава нанякъде и аз не мога да разбера привидение ли бе - индиански дух или смъртен. Докато вътрешно пищя от радост, че най-накрая съм видяла индианец /човек беше, не беше дух!/, започват да ни викат по имена.
Сред нас са семейство поляци, групичка австралийци, няколко американци, ама не нейтив, викат и двамата българи. Урррааа, вече съм в компанията на неприкрит индианец, не на илюзия! Той се казва Кайлем /прочитам го на мъничката табела върху гърдите му/. Да е на възраст, колкото моя Калоян. И цветът на кожата му е като на моя Калоян като прекали с плажа, очите му са черно черни, отворени в средата и леко подръпнати надолу във външния им ъгъл, с черно черна права къса коса и е прикрил тялото си отгоре до долу с широки дрехи. Има много красива усмивка. Кайлем изрича няколко изречения на напевен книжовен английски, колкото да обясни какво не бива да правим и какво бива, вади от джоба си мобилен последно поколение, за да отговори на съобщение и повежда групата към Забележителността на забележителностите.
Насред пустошта не можеш различи нищо, но след няколко стотин крачки стигаме дупка метър на няколко, а оттам надолу по метална стълба поемаме към ... Долната земя.
Баш като във вълшебна приказка наистина се озоваваме насред чуден свят, недокоснат от човешка ръка. Тука вятърът и Водата работили милиони години заедно и по отделнои издълбали в скалата най-най-странни форми. Съзнанието не може да ги възприеме дори и когато е сред тях - вдигаш глава и късчето азур отгоре придобива също чудни композиции. Вървиш из странни коридори със сякаш неземен произход, а след всяка чупка цветовете на скалата придобиват различен нюанс на червеното - ту алено, ту пурпурно, някъде крещящ оранж, някъде нежно розово или пък дори вишнево. Да, сякаш боговете на индианците са прекалили с виното и са ливнали щедро цели мехове отлежала напитка!
Въздухът е натежал, в Долната земя той не се движи, от дъждовете преди ден влагата от пясъка се изпарява и прави така, че разумът плаща данък на жегата, приемайки сигналите отвън на забавени обороти. Аха-аха преди да колабирам, няколко десетки стъпалца към нашия свят и излизаме от мистиката, за която Кайлем разправи подробности, които не помня.
Какво обаче значат детайлите, когато цялостното усещане е като да си попаднал в концентрирано безвремие!
P.S. Тази екскурзия бе подарък от братовчедка ми. Благодаря, Доди, за безценния спомен!
