Битката в Ангиари

Пак битка. Този път при Ангиари. Много медиивълска история, много нещо. Изръчкахме района и де, що забележителност имА, я постнахме в меморито. Само Ангиари остана. Все ми се въртеше в главата, че е имало нещо в миналото край Ангиари. Затуй като отговорна туристка още вчера си направих справка къде точно отивам и какво ще видя.

Всъщност бях чувала за Ангиари покрай неслучилото се откритие, че Леонардо, в съперничество с Микеланджело, е нарисувал стенопис на събитието в забележителната и без това централна зала на флорентинското кметство. Впоследствие Рубенс е оставил прелестно копие по работата на Леонардо. Изобразена е битката за надмощие между флорентинци и миланчани в средата на 15 век. Побеждават тосканците.

Та, след кратката справка, съм жадна да трупам нови познания.

Времето днес обаче е кажи-речи есенно. Температурите паднаха значително и някакъв упорит вихър ни гони през целия път. С пристигането в Ангиари черните облаци са почти над главите ни, а вятърът върти листа като пред сериозна буря. Правим двадесетина метра и свърваме по главната улица – прав многокилометров канап, водещ към живописна долина. Пред нас е и ресторантче с няколко масички на тротоара, където весела италианска компания пие вино под напора на все по-усилващия се вятър. Хич не се двоумя и хлътвам вътре. С един куршум ... ,каквото там беше го казал мъдрецът – хем да мине бурята, хем и е време за обяд.

Посреща ни невзрачен мургав мъж на средна възраст. Най-забележителното в сервитьора е безизразното му лице и обратната му захапка. Заведението е непретенциозно – не ми вдъхва особена увереност, но това е положението – вятърът навън вече яко вилнее.

Сумрак. На стената зад бара е рисуван портрет на старица с готварска престилка и неособено благ поглед. На бара – огромна метална купа от спечелено състезание – гордост на заведението. Стари снимки, много бутилки вино, пълни. По масите – шарена посуда. Няма никой.

От менюто разбирам, че ресторантът носи името на жената от портрета – „Мамма Нена”. Поръчвам си любимата напоследък типична тосканска зеленчукова супа и в добавка чаша вино. Разбира се и задължителните антипасти – филийки с местни вкусотийки, саламчета и други глезотийки.

Уж бе чаша вино, пък борсукът оставя цялата бутилка. Опитвам. Уж семпло – пък егати вкусотията! Чашката отива с хлебчето и зехтинеца върху му. Наливам си втора. Казва се „Химера”.  Убиец! Стопля, удря в стомаха, после и в краката, ама най-вече в главата. Весело ми е, ама не знам защо.

Към нас вече се присъединиха италианците. Дойдоха и двамата смелчаци с крещящите тениски и колелета, които видяхме по пътя преди километри. Германци. Горките, те са на бира! Вилнеещата буря донесе и четири американки – учудващо тихи и обрани. През това време вече сме опухали предястията.

Винцето е някъде в подножието на дъното и борсукът се е превъплътил в най-симпатичния човек. Той с белозъба охота ми обяснява как да си прибавя сама лука, пипера и зехтина към „Риболитата”. Супицата е повече от прекрасна! Людмил дърпа някакви талятели и ми се смее насреща.

Ама много хубаво местенце! Онзи пристига с усмивка и се обръща към мен с игрив поглед. Пита искам ли грапа /ракия ще рече/. А уиски? Хващам си главата с двете ръце. „Но!” „Мамма! Станах за майтап!”

„Как е кафето?” – Людмил. „Пирфекно!” – и се хиля неудържимо. Нещо му има – откъде е смехотворния ефект?

„Кажи му, че съм „феймъс” писател и сега му описвам заведението. Ще получим безплатно обслужване доживот и за внуците.” „Ти в ред ли си? Ще си помисли, че е виждал всякакви мошеници, само не и „пътуващи писатели.”
До нас другарките от Америка, които споделят друга "Химера", са вдигнали градуса. Въртят езици на италиански в опити, заслужаващи респект, да си поръчат нещо друго.

Тръгваме в дъжда, а Нена ни изпраща с майчински поглед от стената. Отправяме се директно към паркинга.

Много хубаво място е Ангиари, ще знаете! Задължително трябва да се посети!