Декември е.
Грейнаха светлинки, звъннаха
тук-таме звънчета, „Хо-хо-хо” затормози ухото, изкуствените елхи превзеха
витрините, народът защъка като муха без глава. Сезонът на филмовите бози
начева. Напудрената романтиката бавно и сигурно настъпва, хората ще стават
по-добри. Уж. Абе, предколедно...
А в моята нежна природа се
прокрадват тъмни чувства, полазва емоция, загърбена в далечна младост, съмнение
някакво, несигурност, притеснение. В главата заработват ръждясали чаркове и бавно,
но сигурно мислите са превзети от мнителност и необичаен дисбаланс за
улегналата ми инак натура. И ако верните приятели са в тревога вече какво се
случва, да си кажа право – нехубаво се случва.
Мъжът ми залита. По руса една,
млада, пищна. И хубава, не мога си изкривя душата. А нахална. Всеки ден го
занимава със себе си. В бързината май пропуснах да кажа, че е певица.
Италианка. Информира клетия човек за заниманията си. Сутрин му пожелава с най-ниския
алт и сънено-сластно „Бонджорно!”. И отпийва кафе. Това занимание се случва в
чат на живо. Споделен и с други, разбира се, но ние си го възприемаме някак
лично. Малко ли ни е пяла лятото.
От седмица не минава ден без да
обсъдим какво е правила днес Емма. Емма глади, Емма шофира, Емма е с приятелки,
Емма дава автографи на щастливци, Емма позира за фотосесия, подписва дискове.
Емма, Емма, Емма...
Днес Емма тръгна на турне. Ама
докато разберем... Това италианско хахо застанало с телефона току до носа си и
излъчва на живо. И не можеш схвана къде е.
„Тая твоята, - викам - върви и
говори”. „Не, - казва - клати се!”. Вглеждам се и вярно било. Пристъпва от крак
на крак, показва без притеснение всички кусури на негримираното си, но сладко
личице, бръщолеви скорострелно с басовия глас. В това време фенът превежда: „На
самолета се качва. За Падуа, оттам Бреша и нататък.” „Не може да смига, гледай
я!” Виждам, че онова с огромните очи се блещори, прави опит да смигне с едното
око, пък затваря и двете. После се опулва и ги завърта, а моят й се хилоти насреща синеоко, като че ли
се виждат.
Връзката прекъсва, а усмивката не
пада от лицето му. Дълго.
И пълзи и се вмъква отново онова „чудовище
зеленооко”. Коя съм аз да противореча на класика?! Само ролите сменени.
Няма коментари:
Публикуване на коментар