Българинът от планината

Нощта на лятото ражда много хубост. Звезди, прохлада, питие, смях, истории. И потича мълчание след някои.
Алберто разказва такава една.
В къща, по-нагоре в планината, до неотдавна от години живеел възрастен българин. Тука наострям уши и опулвам очи. Българин насред почти пустошта?
Не общувал, проживявал изолирано. Били двама с жена му, италианка. Местните знаели само, че човекът е забягнал някъде през седемдесетте. Толкова. Как, защо, малкото общество не се вълнувало. Знаели го само като "Българина". Чудак някакъв.
Преди година дошла новината, че Българина починал. Кончината била предния ден, но жена му предпочела да запази последната нощ, делейки с любимия за прощален път брачното легло. После потърсила Алби за помощ.
За живота на този мъж не научавам почти нищо, но за свършека - да.
И, разбира се, настъпва моментът на мълчанието. И ми е криво за тоя анонимен беглец. И хубаво, че не е останал сам в края, а е бил в топлите ръце на моя приятел.
Оформям силует на близък и знам, че няма да го забравя.

НЕ "КОЗИ ФАН ТУТИ"!

Когато чуеш "Тази история искам да прочета на италиански!", а устните, които го изричат са сцупени без преструвка и очите са в сълзи, какво следва? Тягостното стягане в гърлото, понеже знам, че тая работа ще е най-трудната.
А как се започва подобно нещо? Как се описва любовта? Откъде идва чудото? Как разбираш, че живееш щастието? Ето така:
"Трябва да измислим нещо специално за догодина!" - 365 дни по-рано;
Тайната кореспонденция месеци преди събитието;
Откраднатите моменти насаме за стиковане на идеите, гарнирани с обилна доза стрес от потенциалното разкриване на изненадата;
Покачването на адреналина с наближаването на Деня;
Утрото с песен и "Хепи бъртдей, Президенте!";
Развихрянето...;
Отпращането на виното, защото не е достатъчно класно;
Почти трагедията в подбора вида на свещичките за тортата;
Запалената в ранния следобед с маслинова дървесина пещ;
Вдъхновените тийнейджърки, покачени по дървото, със свещници в ръце;
Украсяването на масата, изпипването на детайла до маниякалност;
Суетнята, търчането, плеснатото чело и ужаса в пет следобед: "О, той обича бира, а забравих да поръчам любимата му!";
Пристигането на камиона с музикантите, разтоварването на техниката и саундчека;
Усмивките на вече официално пременените и намигането "Ще се почва май!";
Пристигането на гостите, поднасянето на подаръка;
Почерпката, ах, почерпката!...;
Кратките моменти на тъга по отсъстващите любими;
Танците...;
Задължителната песен, изпълнена от рожденика, и аплодисментите на най-фалшивите моменти;
Ритуала с тортата;
Камиончето със сладолед, поръчано като поредна изненада;
Общата снимка, съпроводена с много смях!;
И пламтящите от емоция очи и сърцето, което прозира.
...
"Кози фан тути" или "Така правят всички" според Моцарт.
Не! Така правят само тези, които обичат. Щастливите.

И пак под Персеидите

Ако имах фотоапарат от ония, дето насичат секундата или пък камера със слоувижън, щях да начаткам най-страхотната серия на изразително женско лице.
Първи кадър - изумление, втори - уплах, трети - гняв и натам галерия от профучаващи силни отрицателни емоции. Тия отворени очи, смръщените устни са зад гърба и по повод най-несъобразителния тип, когото съм срещала наскоро. Някой си Фабрицио, собственик на хотел във Флоренция. Като човек който не знае какво да каже при запознанство, този изтръшква първата му дошла мисъл в главата, в случая: "А, Вие сте този, на чийто юбилей ще бъдем скоро!" Та-ра-дат-та-дат! Порка мизерия! Всичката тайна отиде. Моят човек се хили и гледа ту мен, ту онази с многото емоции. "Знаех аз, подозирах ви!"
Нищо не може да се спаси.
За да изясня ситуацията, трябва да се върна месеци във времето.
С Лаура сме заформили комплот. Поводът е юбилея на Людмил. Комуникацията зад гърба му се люшка в разни посоки, докато решаваме, че най-доброто ще е парти-изненада. Аз трябва да измисля предтекст, за да изчезнем, а през това време манджата и гостите са пристигнали. Клише, ама гот. Подробностите оставяме за италианско. Трудното идва, когато заговорничките не можем да останем насаме.
"Флорине, трябва да видиш роклята ми за сватбата!" - това е паролата. Очевидно мъжете са излишни и най-накрая намираме начин да обсъдим изненадата. "Чакай! - спира ме преди да тръгна - виж роклята наистина, че току-виж те попитал!". Коприната на шарени зайци е супер шик и си помечтавам за миг да имам повод и аз да се спретна в подобен десен. Друг път!
"Е, каква пък беше тая рокля! ..." Дали не сме замисляли нещо за предстоящиярожден ден. "Как бе, нищо такова!"
...
Средата на август. На парти под звездите у колежка на Лаура. Ще се гледат Персеидите. Жива музика, много ядене, още толкова пиене сред артистично украсената градина. Много и весел народ, а да ни се падне за събеседник баш несъобразителния хотелиер.
Персеидите ги видях само под формата на гневни звездички в аурата на Лаура, нагоре и не погледнах.

Скиачата, прошуто и пекорино

Знаете ли какво е скиачата? Не? И аз така доскоро.
Това е домашен хляб, приготвен на пещ. Много мек, пухкав, с балончета от маята, с препечена коричка и деликатно покапващо зехтинче между слоевете тесто.
Тая благина, съчетана с прошуто, мортадела /ммм!/ и пекорино е перфектна в компанията на вино или студена бира.
Термометърът повече от седмица е заковал на 38 и движи само нагоре.
Плановете за вечерта бяха да ходим на пържолена фиеста долу, обаче Лаура кани по нейния си неустоим начин. "А, не помниш ли какво беше миналата година? Жега, много хора! Елате с нас в планината, ще е по-хладно, пък и спокойно! Има едно заведенийце - нищо сложно, няма готвено, простичка храна и чист въздух." К'во да го мислиш?
В седем две коли народ потегляме към Рока Ричарда. Била съм там преди време - малко бедно селце, изцяло от камък, покачено над хиляда метра над морето. Забележително е с многото огромни хортензии и паметника на загиналите във ВСВ.
По петнайсеткилометровия път, богат на завои, наблюдавам небивал живот - трафик като за магистрала. Не десетки, стотици возила са изтеглили собствениците си на пикник край вировете на почти пресъхналата река.
Към и половина осмината сме насядали на семпличка веранда до грубо сковани пейки и маси с бял найлон за еднократна употреба.
Хората никак не се бавят с поръчката, защото нашата Лаура израно е заръчала скромната вечеря. В панери за хляб първо пристига скиачатата - бяла и топла, солена и мека. После - чинии с прошуто, мортадела /ммм!/, някакъв широк салам и още, също вкусен. В друга посуда - големи парчета пекорино. За финал - някакви печени и овкусени зеленчуци. Тия, последните, не се радват на голямо уважение, въпреки че са невероятни. Вино и студена бира.
Докато се усетиш и върху масата цъфнали още от горещия хляб, по-неустоим отпреди, още мезета, още сирене. Това се превръща в нещо като ритуал - гладните тийнове опразват чиния след чиния, но на тяхно място идва нова. Като в приказката за момчето, дето си имало работа с вятъра.
Алберто пък си има пиниз - вади мекото на хляба и на негово място тъпче до премала мортадела и пекорино.
Ядем с ръце, приказваме за всякакви неща. За българите, за италианците, за общите и различни неща помежду ни, човешките бивалици.
Хладината някак се е промъкнала и дали заради нея, дали заради компанията, удоволствието от простичките неща е умножено в пъти.