"За мишките и хората"

Сега, първо да предупредя, че този текст не е за чувствителни, включвам и хорър елемент.

Старите къщи имат собствен живот. Разбрах го по трудния начин.

Решавам, че тази година дървоядите по гредите на тавана /дето ги нямало всъщност/ са се отдали на разгул и от преяждане пускат ежедневно по някой и друг черен пъцул по чаршафите. Вечер в полупросъница имам усещането, че ме удря ток. Незаспало, съзнанието подсказва, че е нереално – в дървена спалня съм. Тревогата ми се засилва, защото същото преживяване се повтаря и на другата вечер. На крачка от истерия изпищявам в тъмнината, защото този път не съм заспала, а нещо ме гризва яко по челото. Светваме лампата – нищо. Само черните пъцули описват пътечка по леглото и минават под възглавницата. Обяснено ми е с благ тон, че си въобразявам. Като на луда в преддепресивна фаза, с такта и търпението на обръгнал психоаналитик,  ми внушават, че съм сънувала.  Аз обаче не съм склонна да отстъпя. Застиваме и гледаме. Нищо! Взимам си възглавницата и се изнасям в съседната спалня. След половин час оттатък има раздвижване и д-р Фройд пристига със завивка и гузен поглед. ТО се появило! Полски мишок. В детската няма следи от нашественика и криво-ляво изкарваме нощта.

Сутринта първата задача за деня е да споделим ужаса с Лаура. В началото  собственичката е в ступор, после влиза в друга фаза – почти е пред разплакване и следват извинения, извинения. Взема се в ръце и провежда скорострелен разговор с мъжа си. След това делово се свързва с фирма за обезпаразитяване, вика чистачката извънредно и пак следват много извинения. Жал ми е за нея, докато обяснява, че все пак сме сред природата и досега такова чудо не е имало, обаче е извикала най-големите спецове от района и да не се притесняваме, всичко ще е наред. И пак извинения. Ние се изнасяме и оставаме терена на разположение.

Следобеда заварваме старо Фиатче с емблема на изпружила крака хлебарка. Аха, спецът явно работи още! Завираме нос във всяко кътче. Осем капана от модел с ергономичен дизайн прилежно са поставени из обителта. Явно се смята, че на гризачите трябва да им е удобно – в капанче с размери 20 на 30 има лабиринт, водещ до „холче” с лепило. И там гостът ще си остане. Отдъхваме, човекът професионално ни обяснява, че проблемът е решен и вече сме спокойни. След „Арриведерчи!” проверяваме капаните през половин час. Тц, нищо! Като всеки недоверчив българин и аз казвам, че тая работа без кашкавал или салам няма да стане и оставям примамка. Какъв ще го дири в лабиринта мишока иначе?! 

По късна доба, когато всичко живо мълчи по компютрите, улавям с периферното зрение движение. Задържам порива да викна и давам деликатен знак, че ТО е ТУК. Онова се запътва към капана и ... влиза. Яде, яде, залепва се, обаче яка мишка излиза. Изскубва се и драсва.

Нощ в детската!

На сутринта провеждаме междунационална дискусия, когато мишката се появява. Мъжете я подгонват стремглаво, но тая се завира в един радиатор. Жените тичаме навън, а после драмата ни е предадена подробно, гарнирана с изобилие от жестове и междуметия.  Алберто предприел крути мерки – донесъл въздушна пушка, но твърде голяма за пространството. Людмил на пост, докато безстрашливият ловец примъкнал пистолет. С „Райфъла” довършил наглеца, а нетърпеливият Отто получава извънредна закуска.

Подравяваме се с успешния край на мисията и превъзудени добавяме нова глава към „За мишките и хората”.