Пътят лъкатуши. Води към Монте
сан Савино.
Кацнало на хълм, градчето е врата
във времето. То и буквално си има врата – преминаваш под каменната арка и си
отвъд, в средновековието. Криволичещи павирани улички, достолепни живи сгради,
по които древни родове са оставили знак за съществуването си – кой от кой
по-внушителен герб. Няма рицари и дами, но пък може да се видят умалени доспехи
или рокли в малко магазинче на централния площад. Любящият родител ще зарадва
потомството с варианти на арбалети, брадви, щитове, мечове и неизвестни ми
пособия за всеки уважаван член на средновековното общество.
Катерим лабиринтените сокаци, а
през отворените прозорци на къщите звучи гласът на инструменти – тук цигулка,
там чело, я контрабас или обой. Нататък ухото долавя квартет с клавесин дори.
Приказно! Насред медиивълската красота и пустош /тук туристи няма!/ се разнася
тая прелест на талази. Скоро плакат изяснява, че не всеки жител на градеца е
музикант, а просто сме попаднали насред тридневния фестивал за класическа музика.
Очевидно гостите са разхвърляни из прелестните къщи и репетират.
Основната улица води към
Кметството. Оттам се носи нежен, но мощен глас на жена. Малката дървена врата е
отворена за всеки и през каменен коридор попадаме в приказен озеленен атриум. В
центъра му е роял. Момичето се упражнява с взискателна наставничка. Присядаме. Към
жените се присъединяват и двама млади певци. Извисяват чисти гласове в трио, а
акустиката ги завихря в най-изящната красота, която съм чувала на живо. Намусеното
нещо на име Калоян е причината да тръгнем. Слагаме усмивка на фейса му с един
сладолед и разходката продължава.
Уличката след малкото площадче отвежда
до скромна църквица от началото на 14 век. Влизам в прохладата. Вляво ме
привлича ренесансова шарения – художник в добро настроение е нарисувал на
стената свалянето на Исус от кръста. Няма посърнали, дори Мария не е тъжна.
Весели цветове и много фигури – прецизност и красота. В черквичката не съм сама
– на дървена пейка стои старица. Тя е слабичка, дребна. Наблюдава огромната
картина в дъното на помещението. Бабката отмества дружелюбен поглед към мен и с
думи и глас, които носят най-чиста любов и възхита изрича: „Виж! Прекрасният
Вазари!”.
Джорджо Вазари е италианска икона
на ренесанса – биограф, талантлив живописец, архитект, писател. Работи с Микеланджело
и по-късно пише биографична книга за него, както и за други герои на времето –
за Леонардо, Джото ...
Жената е разговорлива и пита
откъде съм. За мое учудване тя се усмихва и произнася „А, София!”. Става ми
мило! Насред туй затънтено местенце някой знае и моята принадлежност. С петте
думи, които знам да комбинирам на италиански, правя комплимент за фреската
вляво. Старицата кима, но сочи отново голямото платно и се усмихва. Хиляди пъти
тая жена е съзерцавала картината, а страстта й по изяществото не е намаляла.
Вероятно съм срещнала
най-запаления почитател на Вазари.
Няма коментари:
Публикуване на коментар