Любов на Капри

Излезе ми късметът! Любовта възраст не знай!

Срещнахме се на Капри. Остров Капри. Онова идилично бижу срещу Неапол.

Той - подминал седемдесетте, аз – празнувам рождения си ден. Той – французин, аз – балканска (само)дива. Само дето и двамата сме обвързани.

Нищо не подсказва съдбоносната среща.

От кораба се наслаждаваме с други щастливци на високото скалисто чудо. Купуваме билети за туристически тур. Капри условно е разделен на две части и всяка има по един град – столицата Капри и Анакапри. За да се стигне до главния град има два варианта – или катерене по хиляди стръмни стълби, със замайващи гледки към морето от малки площадки над зъбери и канари, а другият, за лежерници като мен – с градския транспорт. Избирам втория.

Градският транспорт по същество си е градски транспорт, обаче за човек от континента си е странно и смело преживяване. Казано направо – екстремно! Автобусите са всъщност с размери на микробуси и с капацитет шепа народ. Островът е опасан с един /ЕДИН!/ път, който се вие по най-страшните и завъртяни серпентини, които съм виждала. На места възтясното шосе прави завой на сто и осемдесет градуса. На целия Капри с дължина 6 км има едно кръгово и затова, когато срещнем някой в насрещното, автобусният шофьор прави опасна маневра назад с риск да пропаднем стотици метри надолу и да срещнем вечността. Това води отначало до леки въздишки у дамите, а в последствие емоцията ескалира и кара и мъжете да пискат на места. Обръгналият шофьор невъзмутимо върти волана и залепва пътниците един до друг. Открай време пустият ми вестибуларен апарат е извън строя и у мен изумителните за другите гледки предизвикват стаен ужас. На моменти обръщам глава с надежда и сега да оцелеем.

Ей в такъв момент срещнахме поглед. Той е строен и барнат в крещящо червена жилетка и дънки, с брада-катинарче за украса. Очите – игриви, опитни. Пу, да му се не види! Знам теорията за по-силния характер, че издържа чуждия поглед, ама на – изместих очи. След малко – серпентина и пак насреща блестящите лещи. Пускам усмивка и мосюто грейва. Идва очакваната спирка и кашата от пътници се излива към забележителности, привлекли видните хедонисти-комунисти Ленин, Горки и Неруда. Един от спътниците дискретно се забавя и ми подава ръка да сляза. Онзи с палавия обектив.

Разпускаме из красотите, почерпваме се за моя празник и Фортуна пак се шегува – в нашия ресторант е закачливият в компанията на жена си и друга двойка.

Разглеждаме останки от римски вили, щракаме за спомен изумителни природни красоти и е време за пътя надолу.

В автобуса до мен се настанява кой – ТОЙ! От другата ми страна е съпругата, забучила намръщен поглед в стъклото. Жената явно си знае стоката и явно не е в настроение. По завоите се попритискаме и попревтасалият лавърбой ми припява на ухо „Ой ла-лаа!”. Вече не съм в позиция да се страхувам и откровено се смея. Споделям с Людмил, че щастието най-сетне ме е споходило и той ми прави снимка. Скъп спомен!

Разделяме се с усмивки.