23 август

Горещ следобед. Ден, отреден за почивка след снощи.

Отбелязахме, както заслужава рожденикът, празника му – на изобилна трапеза под звездите, доволно и още отгоре винопиене и обичайните приказки, заради които не се оттегляш дълго след полунощ.

Отмарям с компютър в скута в спалнята, когато слухът улавя нехарактерен за следобеда звук – някой се носи по чакъла. Мързелът е по-силен от любопитството и затова пренебрегвам какво се случва извън къщата. Минава някоя и друга минута, в която долавям мъжки гласове в дует, идващ на ту засилващи се, ту отслабващи талази. Не сдържам любознание и хвърлям уж небрежен поглед.

Под навеса в сянката до Людмил е репликата на Микеле Плачидо в по-младия му период. Това е Джулио, семеен приятел на Лаура и Алби и един от гостите снощи. Винаги елегантният мъж е в необичаен аутфит. Спретнал се е в профи спортен екип на участник в обиколката на Италия. Белият костюм прилепва плътно по тялото, ръкавици, каска. Затъкнал крак в педала на велосипеда и видимо уморен обяснява нещо на събеседника си. Поздравявам и се присъединявам към малката компания. Италианецът се извръща за кратко и вади отнякъде хартиена торбица. С широка бяла усмивка измъква оттам елегантна кутия с прогорени в дървесината буквички и изящна метална закопчалка. Вътре е двулитрова тъмночервена прелест от 2011. Това е забравеният снощи подарък за рожденика.

Термометърът на сянка наближава 40. Джулио отказва да сподели с нас, каквото и да е, освен чаша вода. Бързал, обяснява. Заминавал утре надалеко и няма да има възможност да ни види повече. Катерил километри в големия пек, за да донесе бутилката. Докато успокои пулса, разменяме някоя и друга дума, благодарности по мъжки, традиционните целувки и поема по пътя обратно.

Споглеждаме се с Людмил, хвърляме поглед и на Киантито върху масата. Мълчим. Какво да кажеш?

Има ли по-красив подарък от жеста?!