Сполето - 2

Напук на логиката жегата като че ли се усилва. Или просто съм се обезводнила.

Отивам в някаква пицария за бутилка вода. И за да не забравя къде съм /Италия!/ мъжът пред мен, красавец в униформа на карабинер /!/, отстъпва реда си. Водата с усмивка е по-вкусна!

Към шест следобед сме на внушителния площад при съкровището на Сполето -  Катедралата. Невероятна прелест!

Очарование, изящество, съвършена хармония между екстериор и интериор. В този момент захождащото слънце огрява бялата плетеница на фасадата, а прелестната мозайка отразява светлината с тържественост и величие. Закриваме очи, снимките са все несполучливи – красотата крещи. Истерия от блясък и разкош.

Вътре – светлина и простор. Тука нямаш чувство за малоценност, всичко е обрано, но някак пищно. Сред изобилието от шарени фрески улавям познат ми почерк. Тука бил Филипино Липи. Художникът, прочут, както с изящните си творби, така и с палавото си поведение, напук на църковния му сан. И тук личи необузданата му природа – няма я задължителната скромност у персонажите, по лицата им пробягват игриви усмивки, а в каноничните сюжети някак не намясто се прокрадват закачливи теми. Освен на брат Филипино, пак през 15 век, куполът видял и четката на Пинтурикио. И тук много цвят, няма страдание, само благост и покой. До мен монахиня в черно-бяло е приковала очи в тавана и шепне молитва. Място да се забравиш, място да откриеш себе си.

Излизаме от Катедралата и отново умората натиска яко. Едни поят кучетата си на уличната чешма, а аз оплитам крака по посоката, откъдето се чува глъчка. По-рано видяхме странни типове с огромни лъкове и колчани със стрели. Насред красивия площад се е събрало весело множество и наблюдава състезание по средновековна стрелба. И ние отмаряме и се забавляваме с местните. Изисканата сграда срещу ми привлича погледа и отклонявам взор от състезателите. Горе, току под еркера е великолепен чернобял фриз от човешки фигури с изразителни лица. Вдигам телефона за  снимка, а между зелените жалузи беловласа бабка със закачливи къдрички се усмихва и ми маха мило с ръка. Махвам й и аз.

Продължаваме незнайно накъде. Подпирам се на някакви камъни за почивка. Не било камъни, а поредната забележителна стена. Аз съм я докарала до момента, в който всеки миг ще викна „Поврага ви на старините! Не мога повече!”, но наблюдателната Боби изрича вълшебните думи: „Ето го и ресторанта!”.

Тука ще призная нелицеприятния факт, че двуседмичният ми дотук престой, въпреки старанието, се е отразил с плюс две килца. Каква диета, когато си в Италия?! Тази вечер, за радост, не чувствам глад и мисля да пропусна вечерята. Напразни надежди! Алберто на Боби, типичен италианец, боготвори храната и омайващо обяснява спецификата на умбрийската кухня. „Тука, казва, не може да не опитате специалитета! Приготвят го особено сполучливо.” И можеш ли отказа? Нали съм слабоволева, бързо се предавам пред чара на собственика на ресторанта. Белокосият мъж с изпъната стойка обяснява, че корателлата май още не била готова. Алберто изстрелва нещо, което, впоследствие разбирам, било от сорта на ”Айде да не се излагаме пред чужденците!” и сеньорът уверено заявява, че ще направи всичко по силите си да ни гости с Корателла. Това били агнешки дреболийки, приготвяни в продължение на десетина часа. Междувременно внучката е положила с нежност хрупкав бял хляб, потно бяло вино и извън мярка обилие от зехтин. Достолепният се завръща и с усмивка заявява, че „Да, ще има Корателла!”.

Без да изпадам в подробности, ще кажа само, че десетчасовата подготовка си струва труда!

След вечеря съм с удвоени сили и е време да поемаме към паркинга. Чакат ни два часа шофиране в нощта. Оказва се обаче, че общественият транспорт, т.е. километровия ескалатор, вече не работи. Тръгваме из нощно Сполето. Задача с много неизвестни. Градоустройчиците от миналото имали особено чувство за хумор – оставили за поколенията лабиринт, в който и Марко Поло би се объркал. Уж ще вървим надолу, а пътят тръгва нагоре. Вместо надясно, улицата завива наобратно. Неплануваната ни разходка дава възможност да видим Кадедралата и по тъмно – динамично осветена и прелестта й е не по-малка от тази през деня. Май хващаме вярната посока и усилваме темпо. Пресичаме широка улица, по която минава шествие от пеещи богомолци със свещи и хоругви в ръце. Спираме да съпреживеем момента.

Надолу, надолу и пак надолу, докато попадаме на суха река, а там високо горе като привидение е осветената крепост. Финални нощни снимки, които никак не отразяват красотата и хладината около нас. Разделяме се с нашите приятели за тази година след седемнадесет часа.

На магистралата Умбрия ни изпраща със заря над Асизи.