Кулинарно-хормонално

Една я намислихме, друга излезе, а финалът – разтърсващо неочакван.

Много преди събитието сме заплюли августовската вечер да уважим прочутата пържолена фиеста на Лоро. Огромни транспаранти седмици по-рано приканват местни и гости да зачетат с присъствие традиционния летен фестивал. И друг път съм споделяла за какво иде реч – на хапка-пийка народът се весели до късни доби под звездите. И този август не прави изключение.

Моята непълна фамилия и амичите от италианска страна се спускаме надолу към градчето. През отворените прозорци на автомобила блъска горещ въздух – между аромата на скоро окосена трева на талази се вмъква и специфичният мирис на пушек от скара. Неволно качваме усмивките, а кракът на шофьора натиска газта.

Трудно се намират места на паркинга, а и отдалеко се чува глъчка от множество гърла. ”Закъсняхме!”, викам си наум и докато крача по кривите улички вече знам, че ще платим за тежкареенето си да идем последни с доста стоене прави в изчакване на места. Не съм предсказател, но съм познала с абсолютна точност. По десетките маси и пейки няма никакво място – народът се е настанил и с охота нагъва сочни та сочни месни продукти, а после продължава на питие.

Правим тегелче под опнатите шарени флагчета. Шмугваме се между щуращи се хора. Един с кърпа около врата на таргичка разнася буренце с червена течност и носи доброто настроение. Правим път на едрия мъж с легена, пълен с месо, устремен в посока моста. Там по традиция са наредени сума и огромни скари на въглища, а любители-доброволци премятат сръчно огромни пържоли, наденици и ребра. Пушекът е в изобилие, ароматът предизвиква спазми в празните стомаси, слюноотделянето - ...

Стига! И тука идва моментът да споделя какви каръци сме. Чакаме десетина минути и установяваме, че няма шанс да поседнем скоро, затова с огромно съжаление кривваме към  „Димикла”. Вместо мечтаните стекове ще се задоволим с пица и ньоки.

Там също е препълнено и за да утолим вълчия глад сме принудени да се настаним вътре в компанията на едноокия пират и компаньонката русалка. Тия не са посетители, а стенописи. Нимфата направо излива гръд в чиниите.

Ядем, каквото и да е /много вкусно всъщност!/, утоляваме и жаждата и след два часа компанията тръгва.

На масата на собственика, стария синьор Джовани, е редовното присъствие - двамата белокоси другари. Погледът ми е привлечен от четвъртия на масата, непознат ми субект. Лаура се изнизва и отива натам. Разменя поздрави със старците и целувка със субекта. Таз персона надхвърля високите ми критерии за мъжка хубост – висок, строен ... /тука всеки да допълни, както иска!/, хубавец! С Тони се споглеждаме. В очите й виждам отразен собствения си плам. Забавяме крачка, уж небрежно изчакваме нашата дружка. Поклащаме се в ритъма на музиката, пристигаща от далечния площад. Лаура пристига весела и двете със сестра ми по закон дружно питаме кой е онзи. „Не се ли познавате с Андреа? Каква съм глупачка! Ами това е най-желаният ерген в околността! Богат, застраховател, не е гей и е свободен!” – възбудено осветлява – „Задължително ще го поканя на следващото събиране.”

Това е от моментите, когато крехката женска природа поддава и си казва: „Ех, живот, защо съм обвързана?!”

Трите грации се хихотим, отправяйки се към паркинга.