Мисията

Това лято ми бе белязано от Мисията. Не шедьовъра с Де Ниро и Джеръми Айрънс. Имах моя си кауза. Или поръчение, така да кажа.

Чувствам се предопределена да спомогна за укрепване на българо-италианската дружба. Ненавиждам клишетата, но понякога са най-подходящи за употреба. В случая проработва формулата „за какво са приятелите ...”.

Малко предистория ще внесе яснота /нещо не ми върви разказа – така става, когато се вълнувам повече!/.

Моя приятелка, под влияние на някои от историите ми, желае да влезе активно в тях – да завърже другарство с един от героите. Провокирана от разказите, тя елегантно през шега споделя, че проявява интерес към Алесандро – онзи образ с опасните чепици. Свободен ли бил още, симпатичен ли и други подмятанки, ама „не на сериозно!”. „Абе дай да пробваме!” – проговаря в мен старата сватовница.

Подхождам отговорно към задачата и още на втората сутрин от пристигането запознавам Лаура с Мисията.

Аз си хваля нащо – мила, чаровна, усмихната, с чувство за хумор, общителна, интелигентна , начетена и все в таз посока. Давам всичко от душа. Нямало нужда. Насреща проблясват игриво кафявите очи и разбирам, че съм заложила на точния човек. Старата кримка се ухилва дяволито и приема идеята присърце.

Вечерта заговорнически ме привиква и обяснява в детайли каква я е свършила. Без да губи време, като печено момиче, Лаура вече е провела разговор с лицето по същество. Изложила му позитивните страни на нашето момиче, принадила и от себе си туй-онуй.

И след всичката женска канонада: „Богата ли е?”

Изстрел от упор! У! А! Неее! Дей, гиди, меркантил! Провал! Не уцелихме човека. На нас такова не ни трябва!

Затворих преждевременно фирмата „Годявка и венчило”. Засега.

P.S. Този текст е написан с изричното съгласие на героинята.