Нов химикал, нова тетрадка за
внезапни проникновения и нито мисъл в главата. А и обстановката уж вече е
вдъхновяваща – лимоненото дръвче вляво /само пет плода тая година?!?/, насреща
– алеята с ароматна лавандула и пърхащите бели пеперуди, вдясно е надвиснал
розмаринът и цъфналите каперси. Аз
и празният лист и ... нищо. В този момент се появява богинята на вдъхновението –
Лаура.
„Флорине! – с блесналите очи и дяволитата усмивка – Пиетра каза, че вие
с Люси сте прекрасна двойка, а ти всяка година ставаш все по-хубава!”
Мхм! Хубаво! Чудно дори. Обаче
коя беше Пиетра? Това на ум. Явно физиономията ми е подсказала мислите ми,
защото Лаура подсказва: „Пиетра, на Джулио!!!”. „Ами като не визуализирам и
Джулио. Виж Барбара и благоверния й Алфредо помня, също и Рафаеле и жена му,
Алесандро, разбира се /кой може изобщо да забрави Алесандро!/ и маса още народ
по физиономия помня, но тая двоица не разумявам коя беше. Пък и никого от
познатите засега не съм виждала.
„Снощи ви видели във „Ва пенсиеро”,
но докато се наканят да ви поздравят и сте заминали”. Ааа, в ресторанта снощи,
значи. Насред множеството местни – наша милост е направила впечатление. Да си
кажа правичката – приятно ми стана.
Докато трае тоя мил разговор,
Алби вече е донесъл първото за сезона домашно прошуто и някаква дискретно чеснова
мазна вкус, с която гощава небцето. Бялото вино е ледено, а Алби отново е в
роля и прави скеч. „Ке белла донна!" –
върти очите и ме сочи.
Може ли да не те връхлети
вдъхновението?! Може ли? Не! Трижди НЕ! Знаят как да усмихнат една българка
пустите му италианци!
Изпращаме домакините си на
някакво гости, а аз налазвам компютъра...
