НА ИНДИАНЦИТЕ С ЛЮБОВ

 "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, достига до мъдростта." - индианска поговорка

Бунгалце като бунгалце, обаче с климатика му, със сателитка тоже. Някъде поставили и химически клозет. Отпреде гигантски пикап и туй-то. Това представлява домът на съвременния индианец. Няма вигвам, няма кон. "Тегав свят - изоставили са и тия традициите!", викам си, докато гледам еднообразния пейзаж и си припомням героите на Карл Май.

Пердашим по опнатия по канап насред безбрежната пустиня път, в земите на народа Навахо сме, пътьом към най-Забележителната забележителност. Аз съм се настроила романтично месец по-рано за среща с истински индианец - братовчедката ме е подготвила, че на еди кой си юни в 15.00 часа еди къде си ще ни чака местен. 

Летим с 65 мили в час насред резервата, намиращ се на територията на Аризона, Юта и Ню Мексико /повече от 70 хиляди кв.км./, въображението се е настроило приключенски и убедително обяснявам на Людмил /като че винаги съм знаела, а не че наскоро съм прочела!/, че навахо са съвремнни хора със свой си ред на управия - на избори избират президент, имат си конституция и порядки, които им отреждат своя си полиция, свои си училища и съд и изобщо на тяхна територия никой външен не може да им се бърка. Както казах, Тойотата пердаши с максималните по закон 65 мили, а въпреки климатика , сме оклюмали от перспективата да излезем на външните 44 градуса. Небето е наситено розово-червеникаво, а пясък нависоко и нашироко запречва пътя пред нас - навлизаме в мини торнадо, обаче сме без избор - и без това се очертава да закъснеем за срещата.

Измъкваме се от стихията без поражения и ето, че сме пристигнали. Аз си го представях инак - мислех, че Забележителността на забележителностите, а именно т.нар. Каньон на антилопата, ще е с не много по-различен от околната природа изглед - истеричночервеникави скални образувания, надстърчащи със стотици метри над равния терен , а то се оказва като тепсия място, протегнато на километри и километри и насам, и натам пак истерчиночервена пустиня. Какво ще му гледам тука? Половин ден бъхтане в едната посока, мрънкам си, ама наум, но поне индианец ще видя, успокоявам се. Наоколо няма ни дъвро, ни храст, ни тревичка, няма и кактус дори. "Много камъняк в тая страна!", както отбелязва братовчедка ми по-рано.

Та, слизаме от колата и слънцето напада без засада подло и тресва ляв прав във фейса ми. Нагласям очилата и шапката в отговор и бързам към подслона в близост. Там трябва да дадем данни за себе си и да дооформим някакви административно-канцеларски подробности /и навахо практикували бюрокрация, да му се ѝ не види!/ по предстоящото събитие. Примижвам, вглеждайки се в километрите марскианска повърхност, а Людмил ме сбутва деликатно и насочва вниманието ми към преминаващия. Разгеле, индианец! Не мога да определя възрастта му, строен, с карирана риза с дълъг ръкав, дълги дънки, забележително дълга и гъста  абаносовочерна плитка и с кърпа, закриваща устата и носа му. Знае човекът как да се носи, установявам не без малко завист, защото и аз като другите туристи съм се поразголила, сглупявайки, че неприкритата плът ще бори жегата. Онзи заминава нанякъде и аз не мога да разбера привидение ли бе - индиански дух или смъртен. Докато вътрешно пищя от радост, че най-накрая съм видяла индианец /човек беше, не беше дух!/, започват да ни викат по имена.

Сред нас са семейство поляци, групичка австралийци, няколко американци, ама не нейтив, викат и двамата българи. Урррааа, вече съм в компанията на неприкрит индианец, не на илюзия! Той се казва Кайлем /прочитам го на мъничката табела върху гърдите му/. Да е на възраст, колкото моя Калоян. И цветът на кожата му е като на моя Калоян като прекали с плажа, очите му са черно черни, отворени в средата и леко подръпнати надолу във външния им ъгъл, с черно черна права къса коса  и е прикрил тялото си отгоре до долу с широки дрехи. Има много красива усмивка. Кайлем изрича няколко изречения на напевен книжовен английски, колкото да обясни какво не бива да правим и какво бива, вади от джоба си мобилен последно поколение, за да отговори на съобщение и повежда групата към Забележителността на забележителностите.

Насред пустошта не можеш различи нищо, но след няколко стотин крачки стигаме дупка метър на няколко, а оттам надолу по метална стълба поемаме към ... Долната земя.

Баш като във вълшебна приказка наистина се озоваваме насред чуден свят, недокоснат от човешка ръка. Тука вятърът и Водата работили милиони години заедно и по отделнои издълбали в скалата най-най-странни форми. Съзнанието не може да ги възприеме дори и когато е сред тях - вдигаш глава и късчето азур отгоре придобива също чудни композиции. Вървиш из странни коридори със сякаш неземен произход, а след всяка чупка цветовете на скалата придобиват различен нюанс на червеното - ту алено, ту пурпурно, някъде крещящ оранж, някъде нежно розово или пък дори вишнево. Да, сякаш боговете на индианците са прекалили с виното и са ливнали щедро цели мехове отлежала напитка!

Въздухът е натежал, в Долната земя той не се движи, от дъждовете преди ден влагата от пясъка се изпарява и прави така, че разумът плаща данък на жегата, приемайки сигналите отвън на забавени обороти. Аха-аха преди да колабирам, няколко десетки стъпалца към нашия свят и излизаме от мистиката, за която Кайлем разправи подробности, които не помня.

Какво обаче значат детайлите, когато цялостното усещане е като да си попаднал в концентрирано безвремие!

P.S. Тази екскурзия бе подарък от братовчедка ми. Благодаря, Доди, за безценния спомен!

НА ДОДИ

 Когато преди месец я попитах: "Какво искаш от България?", тя отговори: "Книга на съвременен български автор, когото харесваш".

Затова насред багажа за Америка съм сбутала "Времеубежище"-то на Господинов, както и "Възвишение"-то на Русков. До тях е и картината, опакована и придружена от сума и документи за автентичности и други бюрократични хартишки за безпроблемен износ. Нея съм я поръчала отрано на любимия си художник като съм направила опит за описание на бъдещия ѝ собственик: "Тя е витална, много щура, весела, занимава се с наука, физик е, била е част от екипа, пращал апарат на Марс, играе табла и ако не е спечелила световен шампионат, то със сигурност е участвала", а той отвръща, че вече си е оформил представа и е наясно в каква посока ще работи. В резултата нося нещо невъобразимо цветно, чийто сюжет се развива на Марс, приказни герои бродят сред облаци с музикални инструменти и наблюдават през телескоп Земята и Луната, а насред света им е табла със зарчета, обърнали се на дюшеш. До книгите и картината е и кутия. Там съм подредила черно-бели фотографии, някои на почти сто години. Знам, че когато тръгвала, взела със себе си само една снимка на родителите си, а сега аз ще ѝ донадя още - баба и дядо като млади, бащите ни като момчета, тя самата като мъничка...

Цялото американско пътуване бе така програмирано и подредено, че да можем се види след тридесет и две години. Тя е дъщерята на моя бащин брат, моя най-близка приятелка от XX-я век, когато живеехме концентрирано щастие моите осемнайсет и нейните двайсет и осем. След това животът я запрати на другия край на света и след предългата пауза се озовавам на централния площад на средно голям град на Аризона. Там е изградена сцена. Гърми кънтри, не много на брой стотин души на възраст над средната, облечени като каубои и каугърли с островърхи ботушки с крокодилски принт, подскачат в ритъм и се забавляват, а аз нервно правя тегел след тегел. Изнервена съм целия ден - "любимата" бг мобилна компания тъкмо в деня на Срещата е решила да ни изключи и от телефонна, и от интернет връзка, та да не мога се свържа с братовчедка си по никакъв начин. Еле, любезни са американските полицаи, та помагат на чужденеца в нужда и като пропускам подробностите като как се случиха нещата, за да добутаме нещата до към часа 18.30 на двадесет и седмия ден на юни и аз, както казах, да се озова насред кънтри купона.

Седя седнала на стълби, седя седнала на плочник, опирам крак о бордюра, опирам другия, потропвам в такт с веселяците ей там, пак тегелосвам до паметника на местния меценат, когато откъм главната улица виждам елегантно голямо черно европейско возило с като че ли позната фигура зад волана. Вглеждам се по-внимателно и ... тя е! Доди!

Махвам. Тя спира, слиза и се ухилва по начина, по който си я зная, а първите ѝ думи са: "Абе какво става тука, бе?", визирайки джангъра наблизо. "Ами празнуват хората, казвам, нашата Среща".

Така започват Четирите Най-прекрасни Американски Дни.

НЕОБЯСНИМО

 "Ха уа я дуян?" - нещо такова долавям от разтеглените в усмивка устни на човека с растите. И аз се усмихвам в отговор, защото това е най-сигурната формула да завържеш разговор тук, а той още по-нахилено повтаря с възходяща интонация своето: "Ха уа я дуя?". Мозъкът, още не свикнал с часовата разлика и американския английски, завърта чаркалак по чаркалак, за да доведе на съзнанието: "Абе човекът те поздравява, бе!" и в отговор казвам, че съм "ОК, тенк ю!". Да де, ама на него му се говори и пита пак: "Ар ю шуъ? Риъ?", демек "Ама наистина ли си ОК, сигурна ли си?". И да не съм след като някой така готино рано сутрин се интересува от тебе, може ли да не ти стане приятно и усмихнато и да запрати сънената ти още душа към хубавото? Повтарям, че наистина съм ОК, а той през нещо като напев пожелава да ми е готино. Ама като го прави включва и едни чупки в раменете, движението минава на талази и надолу по тялото. Сякаш танц някакъв е поведението му. И не спира да се усмихва.

Цялата тая дълбокоинтелектуална разправия се случва в залата за закуска на хотела. Докато си наливам кафе, човекът работи. Събира остатъците храна и прибори в чувал, обикаля като електрон насам-натам и измежду десетките щъкащи с чинии е попаднал на мене.

Малко по-късно, та до днес, си мисля: ден след ден тоя човек работи гадна монотонна работа, а поведението му е на тъкмо получил известие от неизвестен чичо-милионер, който му е оставил в наследство нескромното си имане. Как иначе българската ми природа да си обясни нехарактерното за нашите ширини поведение? А може, пак си мисля, философията му да е тъкмо наобратно и да е щастлив, защото има работа. Може и да си я харесва, знам ли?

Така или иначе, прихванала настроението на танцуващия с чувала, излизам навън, припявайки Стинг: "I'm Bulgarian in New York".

P.S. Този текст достигна до вас благодарение на музикалния поздрав рано сутрин на братовчедката от Америка.

До Йосемити и назад

 Бусът пердаши с максимално разрешените мили в час. Биг Си, нашият 2 в 1 - шофьор и гид, е със страхотна музикална култура и няма парче, на което да не припявам. Той е Биг, защото е 200 сантиметра, но е биг само на ръст, откъм килограми никак го няма, а е Си, защото е "Сам".

Вече повече от три часа мотаме по калифорнийските пътища посока Йосемити, в резултат на което повечето народ от групата е оклюмал. Аз съм изключение, в чудесно настроение. Навих се на шестнадесетчасоватата екскурзия само заради прочутите гигантски секвои, обаче съм и малко крива откак разбрах, че няма да видя баш най-огромните и старите дървета на планетата. И тия ще са на по хиляди години /!!!/, обаче нагледалата се вече на какви ли не природни чудесии душа, преситена, разглезена, вътрешно негодува, че най-гигантските дървеса били в друг парк. После ще гледаме някакви водопади, ама след Игуасу и Ниагара какъв водопад ще впечатли?

Биг Си стоварва на паркинг, откъдето ходим два километра нанадолнище сред гъста високостъблена и гора, докато стигаме всичко на всичко три огромни, неизмерими, зашеметяващо колосални дървета, чиито върхове могат да се мерят с небостъргачите на града с най-много бивши най-високи сгради на света, Ню Йорк. Ако това са малките гигантски секвои, какви ли са ония, дето са баш?!

Пътят по баира наобратно е тежък и ми е тъпо, защото си мисля, че не си струваше толкова път, а и занапред не очаквам нищо особено. И така се оказва - два водопада на височина, каквито наистина няма у нас и красиви планини, ама и ние си имаме хубави. Умората не отскоро е захапала гърлото ми и съм на път да изкривя настроението, когато ...

...когато Биг Си спира до пълноводна река. Оттам ни води на широка поляна, от която се разкрива чудна картина - в цялата й прелест се разлива гигантска грандиозна отвесна скала, която гидът сочи и казва с благоговение /не преувеличавам!/: "Ел Капитан!".

После се заглежда в колосалния гранит и споделя, че му се струва като че ей там някъде май имало катерачи. После вади бинокъл и потвърждава предположението. Бинокълът обикаля цялата група и когато идва и до мен, виждам, че трите точки, които допреди малко Биг Си сочеше, имат и крачета, и ръчички и висят на въжета. Свалям бинокъла и пак не виждам нищо, защото окото не е в състояние да отличи човешки ръст на фона на високия километър и двеста отвес. От краткия разказ на нашия човек разбирам, че Ел Капитан бил Меката на скалното катерене и нямало катерач на света, който да не мечтае да се озове тук. 

Тръгваме наобратно към Сан Франциско и Биг Си спуска екран от тавана на буса и пуска филм за Ел Капитан и историята на скалното катерене. И тука идва просветлението и разбирам къде всъщност съм се озовала преди малко и какво съм видяла. Рядко ми се е случвало да бъда така впечатлена от човешки постижение и героизъм.

През петдесетте на двайсти век няколко тотално луди решили да изкачат чудовището. Дотогава човек не бил дръзвал да преодолее предизвикателството. То било събитие от колосално значение - телевизии отгоре и отдолу, оператори, хвърчащи на хеликоптери, с месеци следели напредъка на катерачите. Сантиметър по сантиметър, метър след метър изкачвали, поставяли обезопасителни съоръжения, после слизали за провизии и отново продължавали нагоре. Майката на единия опекла пуйка за Деня на благодарността и с печеното чакала, докато синът ѝ слязъл, за да я качи нагоре. Всичката им работа на всички замесени била извън границата на нормалното. Ядели и пиели на скалата, спели на импровизирани хамаци на стотици метри над земята. След девет месеца човек изкачил Ел Капитан!

Оттам щафетата поели други, поставили си задачата да преодолеят гиганта за по-кратко време, по други маршрути. Дошли и трагедиите. Властта забранила катеренето, но това не спряло ентусиастите. Въпреки закона започва съревнование между по-лудите измежду най-лудите. Новите зарязали всякакви осигуровки и катерели благодарение само на пръсти, ръце, коремни мускули. Само издръжливост и гъвкавост - никакви въжета! Рекордите падали постоянно. Към днешна дата трениран катерач стига до върха за два до три дена, а най-бързият го направил за час и петдесет минути!

Филмът е свършил отдавна, отдавна групата в хвърчащия в тъмното бус спи, а аз продължавам да си мисля за героите от филма. Какво кара човек да излезе извън всеки предел на комфорта, да рискува здраве и живот? Какво кара да изпитваш себе си до най-немислимото? Да пратиш физиката и психиката там, където никой не е бил? 

Не, не бяха напразни тия шестнадесет часа! В края им знам - всяко време има своя Паганини, за някои Ел Капитан е тяхната цигулка.

Las Vegas

 

Огромни, лъскави, мигащи, истерично пъстри и шумни. И много. Ротативки, десетки ротативки още на летището. Сакън, да не изтърват желаещите да изхарчат някой долар още тук!

Излизаш от хладината на сградата и само за метрите до таксито си припомняш усещанията от крехкото детство /тогава татко ми бе инженер на обект в либийската пустиня и аз бях неговата компания/ какво нещо е пустинята във всичката й четиридесет и пет градусова „прелест“. „Е, поне е сухо!“, казвам в опит да ободря другаря си, обаче никак не ми е кеф. А и като зная, че оттук насетне сме обречени на двуседмично яко препускане все по пустинни терени. Как беше – каквото сам си направиш…?

А сме си го направили съвсем доброволно и за отправна точка към превземане на пустинните терени на Юта и Аризона сме избрали чудото на Невада, Лас Вегас. Мараня, в далечината чукари, а в близост застроеност в състояние на крайна възбуда. Дори посред бял ден градът блещи, святка, заслепява.

Нашият хотел е хем в началото на града, хем на централната улица. Избрали сме го стратегически с единствената цел да пренощуваме една вечер, а оттам да взимаме колата под наем.

Та, влизаме в хладината на „Ескалибур“ и попадаме къде? „Във времето на рицарите на крал Артур!“, би подсказал някой. Нц! Въпреки множеството бутафорни рицарски доспехи и средновековни оръжия се оказваме в … бара на уродите от STAR WARS. Бутайки куфара към рецепцията, на талази срещу ми идват персонажите, сред които бяха Люк и Хан Соло – мъже, жени, дори и деца от разни планети, облечени или по-скоро „облечени“, полуголи, натикани във възкъси и възтесни подобия на лъскави рокли, високи токове, преливаща плът, хавайски ризи и джапанки, бели, мургави, черни, червеникави, шумни и заспали, възбудени и окумени. Музикалният фон кара да бързаш, да се луташ, а всички пътища водят към рулетки и ротативки, където стотици единици народ е заседнал.

Аз искам единствено да се добера до стаята, да хапна леко и да почина. Изпълнението на простичкия план е цяла епопея, но я съкращавам, за да спомена, че след като се подкрепихме в едно забележително място за обществено хранене /което заслужава отделно внимание/ със звучното име DICK’S, се прибрахме за кратка почивка, докато излезем да се впишем в нощния живот на тукашните и гостите.

Точно в осем и половина Людмил ме побутва леко и казва, че е време. Измолвам „Още пет минутки!“, обаче явно времето се е поразтегнало, тъй като отваряйки очи, виждам дълбока тъмнина. От ослепителното пустинно слънце допреди малко няма следа, а часовникът показва 4.00. Бутам Людмил и казвам, че съм готова за излизане. Той хич не е в настроение и мрънкалската диалогизира кой бил излизал по това време, пък аз пояснявам: „Ами ние!“.

Пропускам пак подробностите, но го навивам с „Един път сме само тука и как няма да видим Вегас?! А и през нощта е по-яко!“.

В 4.15 сме в хладината на града. Само някакви си 39 градуса!

Незабравима разходка. Освен нас двамата, имаше още една /една!/ двойка, няколко момичета с обувки в ръцете и с разклатени походки. А, и хората от чистотата! Пусто, но за сметка на това забележително.

Няма такава кичория! Вегас определено е Земната му столица. За другите галактики не знам.

NEW YORK, NEW YORK

 

Дни напред се надъхвам с „Ню Йорк, Ню Йорк“ на Синатра и си я припявам по всяко време. Когато стъпих обаче в това чудо, осъзнах, че по му приляга финалът на друг от хитовете на Франк. Нали знаете какво се случва с всеки запецнал текстописец? Минава на сигурното „на-на-на, тра-ла-ла“. Та и човекът на Синатра, останал без думи, натаманил “Странници в нощта“ с „Ту-ди-ду-би-даааа, ту-ду-би-уаб-да-ба ди-ба, да-да-да-йа-йааа …“

Точно това е Ню Йорк! Ню Йорк е именно и само „Ту-ди-ду-би-даааа, ту-ду-би-уаб-да-ба ди-ба, да-да-да-йа-йааа …“.

Първото впечатление за нетрениран като мен е удар без ръкавица от ръката на Тайсън – шок, световъртеж, атака, трус от 7-ма степен, почти без шанс от съвземане.

Хотелът е в сърцето на Манхатън, тъкмо между Бродуей и Таймс Скуейър. Въпреки умората от полета и часовата разлика излизаме за няколко часа да подишаме следобеда на горещия град.

Стъпка, две, три и главата се е отвинтила в посока порцията небе нагоре. Порция, защото наоколо е като в приказката, когато героинята, за да се спаси от лошия, хвърлила вълшебно гребенче, от чиито зъбци поникнали неизброими и неизбродими немислими планински върхове. Та и аз – ей ме на насред стотици сгради, чиято височина съзнанието на несвикналия не може да приеме.

Стряска ме рикша, от която гърми рап, а двамата клиенти отзад се клатят надъхано в ритъма. Пресичаме кръстовище, на което чакат стотици и се „поздравяваме“ неволно рамо в рамо с не един и двама. Оказвам се на площада, където вакханалия от LCD-екрани бичат крещящо ярки реклами. Пак там са хиляди новаци като мене, а между нас щъкат герои на Дисни. Няколко Мики и Мини Мауси са свалили назад главите, колкото да подишат уж глътка свеж въздух, а Кинг Конг и събратът му албинос в целите си двуметрови снаги позират за снимки. И Спайдърмен, и някакъв друг от супергероите, който не зная, и те са там. На метри от мен жена на повече от шейсет е само по лъскави прашки и звездички на зърната. Тя заработва като прави акробатика с гърдите си, въртейки ги ту в симетрия, ту разделно в невъобразимо темпо. Друга на същата възраст с тежък и размазан от жегата грим подрънква с монети в кошница и с прегракнал глас призовава за материална подкрепа. Група черни младежи е събрала огромна танцуваща тълпа и уличните артисти правят някакви невъзможни салта и премятки. По-настрани четири дебели момичета танцуват обезумяло като че ли откъснати от всичкото около им, а поставен в диск телефон в бясно темпо се върти в кръг около им и ги снима на фона на цялата истерия. Мирише отвсякъде и всекиго на марихуана.

В тоя момент насред космическата гюрултия, хаос и гуляй прави рязък завой и дрифт друга рикша с двойка нахилени белозъби чернокожи, които размахват ръце, а от чиито гърлата им се лее не какво да е, а баш „Ню Йорк, Нюююю Йооорк“.

Стига ми толкова засега в дълбокото! Отивам да се съвзема в хотела.

Та нека преговорим! Какво беше Ню Йорк? Ню Йорк, ти мой ту-ди-ду-бииииииии…!

22 АВГУСТ

 Знам, че ако искам да потъна нейде в автентичното, трябва да се запозная с бай Кольо от Долно Нанайци, който от своя страна ще ме заведе на местния казан и там сред омайни аромати,  високи градуси и съдържателни разговори ще опитам да разбера самородната култура.

Нещо такова ми се случва в деня, когато Людмил посреща пореден рожден ден. Не отскоро съм научила, че за тосканците е обичай да устройват партито на рожденика. Термометърът е забил в последно време на четиридесет и три и нашите хора казват, че вечерта ще я прекараме в близко високопланинско селце. Мястото с трийсетина души население се именува Рока Ричарда и там именно в дома си синьор Марио е устроил ресторант. Знаем, че имаме резервация, че гостилницата е прочута в околността с вкусната домашна и био храна на жена му, че атмосферата е автентична и толкоз. Вече повече от двайсет дена сме се преситили от хубава манджа, от шума на автенчини атмосфери и ада на августовската горещина, затова искаме само хладина и спокойствие.

Четиричленната ни компания пристига в уговорения час. Заварваме следното: малка къща, малка веранда, няколко грубо сковани дървени маси с още по-груби пейки. По-голямата част от пространството е заето от дълга софра, на която се е настанило голямото семейство на синьор Марио, мъж на около седемдесет, ведно с единствения наемен персонал, сервитьорката Стелла. Хората са в добро разположение на духа. Разменяме поздрави, а синьор Марио почти вика. Други гости няма и не се очакват.

Сядаме на една от неоправените маси да изчакаме хората да се донахранят и донапият. Настроението е лежерно, никой за никъде не бърза. Продължава размяна на шумни шеговити реплики на местния диалект, от които аз разбирам единствено, че Алби и Лаура се знаят отдавна с домакините и по всичко личи, че изпитват взаимна симпатия. Лаура е пуснала в действие невероятната си усмивка, но с полугръб към Марио приглушено казва, че е изкарала деня на половин сандвич и е адски гладна.

Дългата маса е раздигната с учудваща бързина и Стелла заедно с Марио преобразяват пространството пред нас - покривка, посуда, вода от кладенеца и домашно вино. Меню в общоприетия смисъл няма. Носят, каквото са сготвили за себе си. Или пък те са яли от това, което са подготвили за нас. Не зная, объркана съм.

Идват кростините, препечени филийки с разни неща отгоре, а терасата, изпразнена от фамилията на Марио, се е напълнила с хора от селото, дето просто си минават и се спират за едното "Здрасти!". В единия край е поставен стол. Там деветдесет и седем годишният тъст на Марио си стои, гледайки безизразно в нищото.

Пастата от тиквички и домати я носи дундестата петгодишна внучка на Марио, който продължава да е по-шумен от обичайното. Хвалим детенцето за усърдието, Лаура се усмихва, а после ми обяснява, че собственикът бил със силно увреден слух обаче категорично отказвал да сложи апарат. Едва сега вдявам защо комуникацията тече на висок тон.

Откъм кухнята се чува трясък от счупване на чиния, крясък и детски плач. Аз с върха на ножа махам от виното си n-тата виненка, подреждайки трупчето й до тези на другарките й на салфетката. Хладината кара да надигаме чаши по-често от друга вечер.

Стелла носи основното и се оттегля, когато с периферията от зрението си забелязвам раздвижване встрани - тъстът с бавни крачици пристъпва към тъмното. Говорим си за това колко малки бяха децата, когато се запознахме, изчисляваме колко време е минало оттогава, възкликваме как минава времето и за кратко замълчаваме. Пак чевръсто правя номера с ножа в чашата, а Алби казва да не се притеснявам, че това си е просто малко допълнителен протеин. Аз знам, че протеинът не вреди, но си карам по моята. Десетина минути по-късно дядото се прибира тихо от разходката и пак сяда на стола.

Идва и десертът - безформени горещи топчета от кестеново брашно  с рикота в сърцевината. Вкусното пържено тесто изгаря пръстите и небцето ми, докато Марио, подпрян на една от масите, обяснява колко труден станал животът на стареца откакто овдовял. Преглъщаме силното лимончело за финал и с това научаваме, че отскоро в самия край на селото се е настанила загадъчна двойка германски съпрузи. Давам си сметка, че май само тия не се изредиха да разменят дума с домакина.

Назад към колата жените зяпаме ярките звезди и чувам зад себе си Алби да споделя, че тази нощ едва ли го чака дълъг сън. Ще се посвети, казва, на лов. 

Движим на отворени прозорци по криволиците на горския път, въздухът е чист и свеж, а в замаяната ми глава единствената мисъл е, че това е от вечерите, които не се забравят.