петък, 30 септември 2016 г.

Сполето

Провинциална Умбрия изпраща с табелка „Докато заспиш дълбоко, нощта свършила, докато заживееш хубаво, животът свършил”.
Въпреки опита на анонимния мъдрец да спъне приповдигнатото настроение, групичката ни се отправя към Сполето. Чувала бях за него и толкова.
Сполето се оказва голям град, разположен по просторите на хълмове. От паркинга се мушваме на сянка в километровия ескалатор, поемайки към най-високото, там, където е огромната крепост. Заставайки в подножието на гигантските стени, разбираш каква незначителност си. И тука онези от миналото показват как пренебрегвали времето. Строяли без значение, че човешкият живот няма да им стигне да видят резултата от труда си, издигайки градежа, както трябва – масивно, яко, внушително, за векове напред. Разбирам, че допреди тридесетина години предназначението на тая солидна постройка било за затвор. Днес е музей. Хората като мравки щъкаме и оглеждаме отвсякъде сградата. Подпирайки се на горещите камъни и премрежвайки очи заради отиващото на запад слънце, изучаваме разкриващото се. В едната посока - Сполето и равнината, в другата – зелени високи хълмове с блестящи вили, а най-забележителен е древният виадукт, служещ и днес за мост на някои и последно убежище на отчаяните от живота. „Мостът на самоубийците” – пояснява Боби. Отдолу е зейнала тъмнозелена пропаст. Отбелязваме спомените в телефоните и поемаме надолу по килим от дялан камък към сърцето на Сполето.
Пътьом Боби обяснява, че тука е сниман „Дон Матео” с Терънс Хил. И наистина – честичко от витрините надзърта усмихнатата синеока физиономия на прочутия чаровник. Току улиците се пресичат от елегантно вмъкнати в по-късното строителство гигантски римски стени. Древността присъства и в големия,  отлично запазен амфитеатър. Умората вече е голяма и затова го пренебрегваме, за да отидем в забележителна къща отпреди две хиляди години. Вкопана в земята, буквално при основите на цивилизацията. Вътре интелигентни куратори са подредили изложба на съвременни художници. Старина и модерност са в изискан синхрон. Паяжина от мозайка от древността, приглушена светлина, изящна колона, масивни сводове, забележителни пространства и там някъде, под ярък лъч на лампа, двама души се целуват страстно. Не посетители, а нечии персонажи. Картината си я щраквам да ме радва по-нататък.
Навъртяли сме вече дванайсет часа на крак и си мисля, че ако ей сега падна, няма да има кой да ме носи, съдейки по състоянието и на другите от бандата. Обаче Боби с усмивка окуражава, че не оставало още много. Каква заблуда!
И понеже имам още да споделям, засега му слагам точката.

Който има още нерви да чете, утре – продължение.

четвъртък, 29 септември 2016 г.

Скеджино

Сладка земя на омагьосани люлки,
усмихваща се на слънцето красота,
за художника си сладост
и песен за поета, влюбен в теб...

Това откровение на неизвестния ми поет дон Антонио Доминичи изпадна днес от купчинката летни джунджурии. Нали е есенно вече, затова размествам това-онова. Премятам непотребни, но скъпи вещи, носещи спомени – туристически брошури, семена от цветя, намерена някъде дребна монетка, листче с нахвърляни спонтанно идеи за разказ. Ненужни уж нещица, а сърце не ми дава да ги запратя в коша. Тия връщат назад и правят чекмеджетата живи.
Та. Поезия. Посветена на Скеджино, малко умбрийско селце в планината. Свързвам го почти само с неслучили се неща. А няма по-красиво/трагично от несъстояло се желание!
Трудно ми е с какво да започна – с ресторанта, в който не обядвахме, със сватбата, на която не присъствахме или с кулата, която не посетихме.
Нашите гидове Боби и Алберто ни водят по обедно време за разходка и отдих в горещия ден. Паркираме на сянка до спокойната река. Докато крачим към центъра на Скеджино, жените изпадаме в умиление. В и около реката са семейства патици със съвсем малки патенца. Умората вече се е настанила трайно и човек, волно или не, започва да говори откровени глупотевини. И ние тъй. Отпочваме филологически спор как е по-правилно да се каже „патка” или „патица”. Малките писукат, а ние, майки с дълъг стаж, се разнежваме, спомняйки си кога децата бяха малки. Патки!
Междувременно Боби обяснява как организираният Алберто ни е подготвил изненада – обяд в една от най-известните умбрийски кръчми. Била сред предпочитаните на местното кулинарно общество. Вече е пладне и тия думи само изострят любопитството и глада. Вървим покрай реката, наблюдавайки готвещите се да влязат в нея рафтингари и съглеждаме причудлива табела, указваща местонахождението на остерията. От това определено няма нужда, защото тясната уличка засмуква като фуния прегладнелия турист – смесени аромати на вкусно готвено придърпват в точната посока. По уханието, по уханието, наляво по стълбичките и сме пред „Бачияфемине”. „Целувайки жените” значело. Надзъртаме жадно вътре – прекрасна атмосфера, уникален уют и аромат, но не било писано – нямало места! Определено част от доброто настроение отстъпва на разочарованието. Останахме си нецелунати.
Поемваме по-натам към другите кръчмета в компанията на миризмиците, оставящи спомен. Край реката хапваме доволно, за да продължим из Скеджино. Отново сме край канала, зяпаме витрините на затворените магазинчета и погледът ми е привлечен от сладурско пурпурно камионче, украсено в бели воали и цветя. Каросерийката на машинката е превърната в мокър бар. „Тука така правят. Ще има сватба и така посрещат гостите”, обяснява Боби. Двама-трима подранили излъчват елегантност и парфюм. Не дотолкова свежите туристи шмугваме из лабиринта на малките и криви улички.
Насам-натам, нагоре и наляво и се озоваваме на миниатюрно площадче. Там три деви украсяват с бледи рози и маслинови клонки входа на видимо много стара черква. Жените отново изпадаме в умиление, защото разбираме, че тука ще е бракосъчетанието. Влизаме в хладната обител и обичайно експресивни, всички и без знак, млъкваме. Пред нас е самата прелест! Заобикалят ни богато изпъстрени с ярки ренесансови фрески стени, а в добавка е приказна цветна украса. Флористките са оставили в семпъл синхрон ансамбли от бяло, нежно розово, пепел от рози и беж, в компанията на сребристозеленото на маслинени клонки. По старата теракота са разпръснали розови листенца в компанията на свещничета, привързали са изящни венци по пейките. Специално подготвени книжлета за повода очакват гостите, нежни ветрилца с имената на младоженците ще ги разхлаждат. Сетивата са спрели да подават информация. У мен е само една идея – как да се омъжа повторно, само заради тая ненатрапчива красота.
Нямам сили и желание да ходим до старинната кула високо-високо, затова мълчейки се отправяме към паркинга.
Очаква ни Сполето.

P.S. Благодаря на преводача!

четвъртък, 22 септември 2016 г.

Кулинарно-хормонално


Една я намислихме, друга излезе, а финалът – разтърсващо неочакван.
Много преди събитието сме заплюли августовската вечер да уважим прочутата пържолена фиеста на Лоро. Огромни транспаранти седмици по-рано приканват местни и гости да зачетат с присъствие традиционния летен фестивал. И друг път съм споделяла за какво иде реч – на хапка-пийка народът се весели до късни доби под звездите. И този август не прави изключение.
Моята непълна фамилия и амичите от италианска страна се спускаме надолу към градчето. През отворените прозорци на автомобила блъска горещ въздух – между аромата на скоро окосена трева на талази се вмъква и специфичният мирис на пушек от скара. Неволно качваме усмивките, а кракът на шофьора натиска газта.
Трудно се намират места на паркинга, а и отдалеко се чува глъчка от множество гърла. ”Закъсняхме!”, викам си наум и докато крача по кривите улички вече знам, че ще платим за тежкареенето си да идем последни с доста стоене прави в изчакване на места. Не съм предсказател, но съм познала с абсолютна точност. По десетките маси и пейки няма никакво място – народът се е настанил и с охота нагъва сочни та сочни месни продукти, а после продължава на питие.
Правим тегелче под опнатите шарени флагчета. Шмугваме се между щуращи се хора. Един с кърпа около врата на таргичка разнася буренце с червена течност и носи доброто настроение. Правим път на едрия мъж с легена, пълен с месо, устремен в посока моста. Там по традиция са наредени сума и огромни скари на въглища, а любители-доброволци премятат сръчно огромни пържоли, наденици и ребра. Пушекът е в изобилие, ароматът предизвиква спазми в празните стомаси, слюноотделянето - ...
Стига! И тука идва моментът да споделя какви каръци сме. Чакаме десетина минути и установяваме, че няма шанс да поседнем скоро, затова с огромно съжаление кривваме към  „Димикла”. Вместо мечтаните стекове ще се задоволим с пица и ньоки.
Там също е препълнено и за да утолим вълчия глад сме принудени да се настаним вътре в компанията на едноокия пират и компаньонката русалка. Тия не са посетители, а стенописи. Нимфата направо излива гръд в чиниите.
Ядем, каквото и да е /много вкусно всъщност!/, утоляваме и жаждата и след два часа компанията тръгва.
На масата на собственика, стария синьор Джовани, е редовното присъствие - двамата белокоси другари. Погледът ми е привлечен от четвъртия на масата, непознат ми субект. Лаура се изнизва и отива натам. Разменя поздрави със старците и целувка със субекта. Таз персона надхвърля високите ми критерии за мъжка хубост – висок, строен ... /тука всеки да допълни, както иска!/, хубавец! С Тони се споглеждаме. В очите й виждам отразен собствения си плам. Забавяме крачка, уж небрежно изчакваме нашата дружка. Поклащаме се в ритъма на музиката, пристигаща от далечния площад. Лаура пристига весела и двете със сестра ми по закон дружно питаме кой е онзи. „Не се ли познавате с Андреа? Каква съм глупачка! Ами това е най-желаният ерген в околността! Богат, застраховател, не е гей и е свободен!” – възбудено осветлява – „Задължително ще го поканя на следващото събиране.”
Това е от моментите, когато крехката женска природа поддава и си казва: „Ех, живот, защо съм обвързана?!”

Трите грации се хихотим, отправяйки се към паркинга.

вторник, 13 септември 2016 г.

WhatsApp комуникация

„Копчетата на тъмната риза проблясват драматично в мрака. Под гъстата коса пламтят далечни, но благи очи. Прихващам погледа му, но емоция не усещам. Понякога играе ту загадъчна усмивка, ту е сериозен и съсредоточен в заниманието. Благотворителства. Отново. Пристъпва в ритъм от крак на крак. Ох! Доктор Микеле, кардиологът, рокаджията. Пак пее с другите от докторската банда на Саграта на Поджио ди Лоро. Ако знаех, че тази събота ще е тук, щях да кажа на Флорине да остане още ден. Ще я зарадвам със снимки.”
В Загреб съм. Почивам след тежкия преход, когато получавам съобщение от Лаура: „Флорине, разпознаваш ли този?” и снимка. Мъж на средна възраст в прекрасна форма. Тъмно синя риза, тесни дънки, проблясващи в тъмното копчета, далечни, но благи очи. Усмихвам се. Разбира се, че го разпознавам – доктор Микеле, кардиологът-благотворител. Телефонът писука дискретно и бълва снимка след снимка, цяла фотосесия. Доктор Микеле пее с поглед в нищото, пее в контакт с публиката, пее, гледайки колегите. Доктор Микеле е в пауза между изпълненията и гледа съсредоточено към обектива...
Тука серията съобщения прекъсва. Усещам вълнението от другата страна. „Флорине, защо не остана още?” „Съжалявам, Лаура!”
Ето, WhatsApp изстрелва нов месидж, клипче. „За теб!”. Бандата свири любимо романтично парче. Вокалистът се раздава. Усмихвам се отново, този път с тъга. Само ден раздяла, а вече усещам празнота. Атмосферата, така добре позната, вече ми липсва. У нас няма аналог. Хората са весели без поза, разговорите са почти винаги неангажиращи и адски забавни. Знам, че сега Алби го играе ревнивец, знам и че другите от компанията „подклаждат” тъмното в характера му. Това води до още закачки и всеобщо приповдигнато настроение.
„И Андреа е тук.” „Лаура, не ставай жестока!”

За Андреа, най-желания ерген – друг път!

четвъртък, 1 септември 2016 г.

Тенис - 2

Това е сериозен текст за сериозни хора.
Доста преди началото на събитието – тенис мача „България – Италия”, запознатите ме нарочват за „Репортерът” с главно „р”. Това, подразбира се, идва от сериозността на начинанието. Ексклузивни права за отразяването на организацията и провеждането получавам Аз. И понеже приемам задачата отговорно – малко статистика.
Възраст на играчите – 61/39 в полза на българския представител; ръст – снажен; и двамата десничари; изпълняват бекхенд с 1 ръка; съотношение победи/загуби и спечелени пари от награден фонд – няма данни.
Вдъхновител и основен организатор на срещата от италианска страна е госпожа „начеващ тенис талант” или казано по-простичко Лаура, от наша – аз.  Тя тренира отскоро два пъти седмично с Леонардо.
Научавайки новината, реагирам тутакси, че скоро пристига моето лично тенис-гуру Гено, който преди години откри в мое лице нешлифован диамант. Лаура подскача ентусиазирано, следва телефонен разговор и работата е уредена.
...
Денят.
„Какво прави Франческо Ренга на корта?” – питам аз недоумяващата Лаура. Тя зацепва след секунда, установявайки набиващата се прилика между любимия ми в последно време певец и подвизаващия се на корта брадат гиздавец. Смеем се, а съпругата на нашия атлет в леко напрегнато състояние напомня да се заемам с репортерските си обязаности. Значи адреналинът е в по-високи дози не само у мен, установявам на ум. Ставам сериозна, заемам мястото си, вадя необходимите пособия.
Със смешките – дотук! Отразявам случващото се на и край корта безпристрастно. Трябва да отбележа, че се притеснявах доста за формата на нашия участник. Той видимо трудно ходи, понакуцва, привел е рамене, изпитва болки по ставите /стари травми, казва, тенис лакът!/, но пък има бодър спортен дух. Разчитаме на това!
Разгрявката започва. По-младият участник е видимо нахъсан, блъска яко. Това никак не обезкуражава по-опитния. През това време Мауро, тип, който едва не пада от тежестта на годините, полива чакъла и подготвя линиите.
„Виж сега, дори да не спечели, ще потренира с италиански треньор. И без пари.” – това е София, съпругата.
Заобикалящите ни отвсякъде гигантски кипариси се поклащат от вятъра и сякаш пожелават успех на играчите. Ще играят по системата „2 на 2” /каквато и да е тя/. И само ще се забавляват ... уж! Забрави!
„Чуко!”- Леонардо към себе си. Това е тосканската дума за магаре. Той играе мощно и точно, красиво и с много желание. Нашият човек отвръща с елегантна прецизност, плод на много опит. Рядко бърка, но когато това стане, нашият темперамент също избухва. „Ще счупи ракетата от яд!” – жена му.
„Недей, Гено, викам силно, тя е на Лаура!”.
Публиката, цели четири души, съпортваме интензивно раздаващите се мъже на игрището. Мачът е толкова напрегнат, че Мауро, болбоят, и Летисия, осемдесет и две годишната уредничка на корта, са се примъкнали и също наблюдават. Играта е станала изключително интензивна, двамата тенисисти дават всичко от себе си.
„Чудя се дали ще има сили да вдига чашата” – това пак е съпругата. „Ох, Софи, как да ги отразя тия реплики?!” „Ще напишеш „каза някой от публиката”!”.
Нарушаваме протокола на срещата. Няма я сериозността, главите не се движат по оста „ляво-дясно”, очите на част от публиката се срещат и устите прихват неконтролируемо. Онези са потънали в други измерения и не отразяват некрасивата ни реакция.
България триумфира, Италия тържествува. Сърдечни поздравления, снимки за спомен и за историята на клуба.
Слънцето залязва. Кипарисите отдават чест.