неделя, 31 юли 2016 г.

Как идва вдъхновението...

Нов химикал, нова тетрадка за внезапни проникновения и нито мисъл в главата. А и обстановката уж вече е вдъхновяваща – лимоненото дръвче вляво /само пет плода тая година?!?/, насреща – алеята с ароматна лавандула и пърхащите бели пеперуди, вдясно е надвиснал розмаринът и цъфналите каперси. Аз и празният лист и ... нищо. В този момент се появява богинята на вдъхновението – Лаура. 
„Флорине! – с блесналите очи и дяволитата усмивка – Пиетра каза, че вие с Люси сте прекрасна двойка, а ти всяка година ставаш все по-хубава!”
Мхм! Хубаво! Чудно дори. Обаче коя беше Пиетра? Това на ум. Явно физиономията ми е подсказала мислите ми, защото Лаура подсказва: „Пиетра, на Джулио!!!”. „Ами като не визуализирам и Джулио. Виж Барбара и благоверния й Алфредо помня, също и Рафаеле и жена му, Алесандро, разбира се /кой може изобщо да забрави Алесандро!/ и маса още народ по физиономия помня, но тая двоица не разумявам коя беше. Пък и никого от познатите засега не съм виждала.
„Снощи ви видели във „Ва пенсиеро”, но докато се наканят да ви поздравят и сте заминали”. Ааа, в ресторанта снощи, значи. Насред множеството местни – наша милост е направила впечатление. Да си кажа правичката – приятно ми стана.
Докато трае тоя мил разговор, Алби вече е донесъл първото за сезона домашно прошуто и някаква дискретно чеснова мазна вкус, с която гощава небцето. Бялото вино е ледено, а Алби отново е в роля и прави скеч. „Ке  белла донна!" – върти очите и ме сочи.
Може ли да не те връхлети вдъхновението?! Може ли? Не! Трижди НЕ! Знаят как да усмихнат една българка пустите му италианци!

Изпращаме домакините си на някакво гости, а аз налазвам компютъра...