събота, 16 април 2016 г.

При дзия Сам

След залез или се прескача до Соренто за вечеря и тъмна бира, или /ако умората от деня е по-голяма/ отиваме в близкото ресторантче „Дзия Сам”.  Tова значело  “При чичо Сам”.
Първия път посреща мъж на нашите години с поведение на собственик, любезен и сърдечно усмихнат. Разсипа ни от внимание – мило обслужване, много вкусна храна и почерпка в края /анасоновото лимончело ще помня до края си!/.
Залагаме на същото място за финалната вечер и като вече свои хора сме приети отново  топло. Днес зад бара обаче е слабичък белокос дядо, а от изправената му и категорична стойка личи, че е истинският собственик. Очевидно това е Сам. Не мърда нищо друго освен поглед към подопечните. „Смъмря” е слаба дума за отношението към младото сервитьорче, изпратено да забърше нещо някъде си.
Интериорът е скромен, но уютен. Колорит внася очевидната страст на домакина към футбола и по-специално към отбора на „Наполи”. На цялата стена зад бара с внимание към детайла е подредено съкровище – в  две големи рамки зад стъкло са изложени светлосини футболни фланелки с подписи, огромни плакати на Роберто Баджо като национал и Марадона, половин дузина флагчета, топки и между цялото това е сбутан и телевизор.
На най-близката маса са настанени две двойки старци. Мълчат. Явно са приятели и със Сам от десетилетия, знаят си всичко и тишината е превзела контакта. Четворицата дремуца в столовете. Оживление настава, когато пристига вечерята. Мълчанието продължава да властва и по време на яденето. Репортаж за изригнал вулкан в Чили провокира размърдване. Начева местната сапунка – старците потъват в сюжета и половин час не отронват и дума. Следва бърз анализ на творбата и пак респект към телевизора – започва тукашната версия на „Сделка или не”.
На нашата маса настроението е противоположно - вече сме на втората бутилка „Кианти”, за което Самуил с блеснал поглед споделя, че тукашното нямало нищо общо с това, дето е у нас. Иначе продължава и с компрометиращите семейни сюжети, на които се хилим, а жена му се черви. Да не останем назад и ние си вадим по някой и друг епизод, дето не е запред хора, ама нали сме си свои, пък и веселото да става.
В заведението влиза нова шарена компания – две семейства с много деца. Явно са си близки, защото Сам ги посреща с прегръдки и целувки. От кухнята излиза и готвачът – прегръдки и целувки, сервитьорите и те – прегръдки и целувки.
През това време телевизорът е на пореден сериал и старците отново са потънали в сюжета, без да обръщат внимание на нищо друго.
Нашата тайфа си тръгва първа в добро настроение. Дзия Сам ни отпраща с усмивка и добра дума.

Спомен от няколко приятни  часа.

четвъртък, 7 април 2016 г.

Боливуд в Помпей

Кое е най-невероятното, което би могло да се случи, докато си в Помпей? Да изригне Везувий? Не. Да срещна в тълпата познат? Не. Дани Крейг? Уви, не!
Да попаднеш в Боливуд насред сърцето на незабравимия град!
Вече часове обхождаме надлъж и нашир древната прелест. Повтаряме някои от забележителностите, добавяме към спомените и нови - Колизеумът, огромният "юнашки салон" - там, където младите жители упражнявали физическата и психическата си форма, красиви градини, къщи на бедняци, вили на богаташи с впечатляващи фрески по стени и тавани. Дивим се на древния човек, вървейки по стъпките му по широките улици - как с финес и стил е преминавал през живота.
Умората настъпва бавно и сигурно, в синхрон с все по-силно напичащото слънце. Туристите се увеличават и придвижването става все по-трудно. За радост или не сме на финалната права на тура - току до Форума, остават броени забележителности. Обичайният жужащ шум на огромното множество отстъпва на голям нетипичен джангър - бесен ритъм от ударни инструменти в компанията на неевропейски характерен гласец. Вървим към скупченото множество с удвоени от любопитството сили. Пробивам си с нахалство път почти най-отпред и разбирам какво предизвиква суетнята.
Попаднали сме насред снимачната площадка на боливудска продукция. Стафът е поне трийсетина човека - режисьор, помощникът му, продуцент /тия ги разпознавам по надписите върху платняните им столчета/, оператори, дузина танцьорки в червени нелепи роклички с дайрета, някакви други, вероятно актьори, още сюрия народ, чиято роля не си изяснявам. За всичките тия /без червените роклички/ думата "мургав" не покрива действителността - възчернички хора.
Музиката често прекъсва и насред "снимачната площадка" заема място централен към момента персонаж. Малък черен човек с отсечени движения показва на главната героиня как да усъвършенства движенията с лакти в синхрон с глава. Смуглото момиче трудно възприема, защото упражнението е повторено n-пъти. До нея две червени роклички с бели дайрета и клатещи се глави неуморно влизат в ритъм и спират за поредната пауза. Определено откачено занятие.
Вече писва, а и моите хора се изгубиха в тарапаната. Тръгвам, а джангърът още дълго ме съпровожда. Трябва да отбележа, че противната мелодия, както обикновено, влиза в главата ми и продължавам поне час да си я припявам, подскачайки по кривите камъни. От време навреме добавям чувство и с лактите.
Картина.




понеделник, 4 април 2016 г.

Рожден ден на Капри

Днес имам рожден ден.
Обичам празника си. Затова си подарявам пътуване, което да го направи още по-вълнуващ. Да повтарям и потретям местата, в които съм се влюбила, ми е вече навик. Като всяка любов нищо не е достатъчно и искам да откривам ново в познатото. Затова и да съм на Капри точно на този ден не е никак случайно.
Наясно съм, че изживяването ще е различно и това е вид предизвикателство. Знам, че моят човек отпреди две години няма да е там. Припомням си с носталгия кратката ни авантюра и не съм в очакване на нова - вече съм порастнала.
Преди всичко трябва да вметна на вниманието на верния читател кратка характеристика на местните. Неаполитанци и хората от околностите са много различни от добре познатите ми тосканци. Тукашните са мургави, ниски, набити, нехубави, но в пъти по-експресивни - ръцете и мимиките са многократно по-използвани. Най-добре туристът опознава природата им шофирайки. Аз нямам нещастието, но дори и като пътник стресът ме е завладял, та не се откачам от отрицателната емоция, докато не сляза от возилото. Тия са най-нахалните и неспазващи никакви, наистина никакви, правила за движения по пътищата водачи. Като изключа това, нищо друго дразнещо няма. Даже напротив - любезни и контактни.
Та, малката ни българо-роднинска тайфица е на Капри. Първата дестинация е лифтът, с който ще се изкачим до най-високата точка на острова, ще си подарим повторно главозамайващите гледки, ще споделим емоцията и с новобранците в групичката. Но преди това трябва да се кача на лифта, а както вече съм споделяла имам страх от височини. Този път се държа небрежно и дори ми е хубаво. Щракам снимки, правя романтично клипче на фона на птича песен. Гледам предимно нагоре.
Ето го и края на лифта - там двама мургави шишковци посрещат пътника. По-снажният подава здрава десница за помощ при слизането. Прошепва току до ухото: "Беллисима!", придружено с нещо като сластен поглед. Не давам воля на напушилия смях. Без съмнение има нещо във въздуха на Капри!
Правим обход на върха със зашеметяващи гледки към природните прелести - тепсиено спокойното лазурносиньо море, страховити канари, дискретното участие на човешката ръка - жестока красота. Разбира се - запечатваме момента в кадри. Жените позираме в неотразими пози, за което по-късно получаваме негативен отзвук от критичното поколение, че сме се превърнали в "кифли".
Телефонът служи не само за спомен, а донася и гласовете на любими същества, които допълват щастието ми.
Прекрасен ден!