Едно развалено приятелство

„Флорине, трябва да разкажеш тази история!”, ми казва най-новата ми и върла фенка Лаура, подпряна на навеса. С приглушен тон и току хвърляйки крадешком поглед нагоре към терасата, започва.

Там е човек, който виждам за първи път. Джовани, най-близкият й приятел допреди 20 години. Приятелство от оня вид, в който всеки живее живота на другия – всичкото живеене, и хубавото, и лошото. Дори им съчинили история, че са повече от приятели, заради това, че прекарвали повече време заедно, отколкото тя с мъжа си. Това не повлияло на отношенията им.

Не водел момичета на общите им събирания до момента, когато изненадващо заявил, че на предстоящото парти ще доведе еди-коя си. Тя била от типа глезани, принцесата на тати, много заможен тип, съсед по имение на Стинг /да, същия!/. Лаура заявила, че не е готова да се запознаят точно тази вечер, заради обстановката и компанията, която вероятно няма да й допаднат, а тя иска първата им среща да е по-специална.

Вечерта не дошло не само богатото момиче, но и самият Джовани. До днес. След двайсет години! Докато жена му и двете им деца са на море, той е дошъл при Алберто по ловджийска работа – ще разменят някакви пушки.

Къщата на нашите домакини е отворена за всеки – често идват приятели и познати, които без изключение хвърлят любопитен поглед към нас и винаги поздравяват. Този е първият, за когото сякаш не съществуваме. Хвърля око крадешком надолу, погледът му минава през прозрачните хора и търси да срещне познатите очи. Разменя някоя и друга дума с Алберто, хлътват в „оръжейната”, а после щъка насам-натам из имота.

Докато трае тази определено неловка ситуация, обичайно експресивната Лаура е гушнала подпората на навеса и не мърда. Очите й следят движението горе и споделя, че през всичките години са живели наблизо, но той не се е обадил нито за раждането, нито за кръщението на децата й. Не й звъннал дори, щом починал баща й. Когато се засичали неминуемо някъде из града, само махвал за поздрав, без думи. До днес!

Уау, къде се озовахме! Направо съм статист в италианска драма. Или просто съм привилегирована да присъствам в реална човешка история. Устата й не спира тихо да мели стари спомени от безгрижната им младост. Все още търси отговори. Пита Людмил за мъжката гледна точка.  Не се сърди, а е убедена, че ревността е причината за края на приятелството им.

По някое време Джовани се изгубва, за да се върне не след дълго с шепа дребни круши. Той пристъпва неохотно като нерешителен тийнейджър, проломотва нещо и ги поставя в ръцете на Лаура. Незабележимо я погалва, оттегляйки се.

Не съм виждала на по-красиво сдобряване!

Сбъдната мечта - Марк и аз

Това ми е най-трудният ми текст!

От сума и време стоя и нямам идея за начало. Как да предам емоцията от преживяването на повторно сбъдната мечта?! Да кажем, че описвам любовна среща с трийсетгодишна давност. Влюбена съм в него от 5 клас. Най-дългата ми връзка. И, сигурна съм, няма да си изневерим. Марк, от Dire Straits. Колко пъти съм изписвала името му в тетрадките, скучаейки в училище?! Не съм и дръзвала да си помисля, че ще го видя на живо, два пъти! И заради това съм щастлива, че комунизмът падна. Защото ми сбъдна мечти.

Купих билетите преди точно 9 месеца. Заради концерта планирахме и почивката. Голямо чакане. Струваше си! Но поред.

Тръгваме следобед към Лука в жежка жега – 40 градуса. Красивият град посреща с тълпи фенове от разни възрасти и плакати за течащия летен музикален фестивал. Ето я и любимата физиономия, съсредоточена върху китарата! Щрак! Снимка. Ето го и прекрасния площад с вековните кленове, където е изградена сцената. Тука ще е. Снимка. На витрината на музикалния магазин отсреща са подредени всички албуми на Стрейтс и Марк. Вътре - гъмжило.

Правим турче в лепкавата горещина из познатите улички, припомняме си хубави моменти от предишни разходки и се подкрепяме с бира и кафе.

Може вече да се влиза и се настаняваме на страхотните си места на хвърлей място от сцената. Има още час. По сцената уж се моткат някакви хора, но всъщност късметлиите били от екипа на Марк. Носят последните инструменти и ги настройват. Един отваря едно гардеробче и хоп! – я, китарите на Марк! Че и ги пипа. Снимка!

Вече е девет, а нищо не подсказва, че скоро ще започваме. Това поизнервя, но след десет минути излиза бандата и подхваща готин ритъм, увличайки публиката. След тях идва забавният човек със сакото-флаг на Британия и по колоритния си начин обявява „Сеньори е синьори, мистър Марк Нопфлър!”.
Аааа! Ето го и него – най-сетне! Вдига скромно ръка за поздрав, слага я пред очите и оглежда препълнения площад. Заради силната светлина отгоре му едва ли ме вижда, пък и осветлението е причината да нямам нито една читава снимка. Все ми излиза в ореол, светец!

Зареждат се малко нови и много от старите класически парчета – „Ромео и Жулиета”, „Султаните”, „Телеграф роуд”, а на „Your latest trick” направо издивявам – ми това ми бе любимото парче през целия 8 клас. Надувах главите на съученичките /помните ли?/ на едно скапано оборотно касетофонче в „Климент”. Неземно преживяване - сега ми го свири и пее на живо!
Не мога, а и не искам да сдържам емоцията си – пея, танцувам, пляскам, поемам дълбоко от горещия въздух, за да повярвам къде и с кого съм. Такава късметлийка!

Май сгреших обаче местата – правостоящите най-отзад и встрани са най-шумни и задават настроението.
Странна е италианската публика. В сравнение с българската, тези са направо умрели. Край мен всичко е седнало, обрано, няма танцуващи. Все едно сме на оперен спектакъл. Чак ми дожалява за Марк и бандата. Надявам се, че догодина ще намине отново у нас и ще му се наслядя за трети път. А засега адреналинът е в дози, които ще ми стигнат дотогава.

Толкова съм щастлива!

Началото на лятото

Знаем си, че ни чака изморителен преход. В бонус получаваме в Бг театрален спектакъл в стил „пътуващия цирк на бай Джон в Дивия запад”, гореща нощувка в Хърватска и трафик-задръстване. Всичко вече е ОК и днес е време за заслужено разпускане.
Още докато катерим склоновете към нашата къща градусите и на без това жежкото време се покачват допълнително – Калоян заявява, че сърцето му току ще изскочи. Като всяка загрижена мама и аз давам съвет, който не ми искат – да е спокоен и небрежен при предстоящата среща.
Нашите хора ни посрещат по-топло и от температурата навън – прегръдки, целувки, разменени комплименти колко добре изглеждаме. Само младежта е малко обрана, да не кажа направо спечена. И от двете страни суховато „Хай!”, стъпка назад, поглед встрани и това е. Лаура ни е обзавела с вази със свежи цветя и е запалила романтична свещичка. Такава си е тя – готина и грижовна към детайла.
Времето ни е малко, защото тръгваме двама отново на път – да приберем от летището веселите птички Тони и Ния, с които ще споделим част от почивката. По пътя получавам съобщение от съобразителната домакиня – след като е нахранила обилно децата /”страшни кюфтета, бе мамо! Не като твоите!”/, добавила е към компанията и Аличе, са отпрашили с Алберто нанякъде. Гениално! Първоначалното двустранно притеснение неминуемо ще отшуми. Лошата новина обаче е, че Емма заминава скоро за две седмици в Англия.
Утрото ни буди със слънце, полудели цикади и камбанен звън. Алберто е подпукал вече розите с храстореза, а Лаура ми се смее и ме пита колко още тайни крия. Ах, клюкарчето Людмил! Нямах намерение да споделям заниманията си напоследък. А вече главната ми героиня е наясно, че е „феймъс ин Бългерия”. Обещава тази вечер да ми даде сводка за битието и на другите персонажи. Засега съм наясно, че Алесандро и Алибрандо са Окей. Ще проверим по-късно лично как я кара и Андреа от пицарията.
Людмил, да му се не надяваш, говори все по-смело италиански, а персоналните му учители го гледат с възхита. Алберто, който за първи път чувам да говори, но продължава да дообеснява по стар навик с ръце и мимика, споделя, че Людмил е голям късметлия. Само той в семейството говорел „веро италиано” – истински италиански. Жена му знаела само тосканския диалект. Да, знаех си, че и в таз фамилия има туй-онуй!
Така започваме.

Първоаприлско

„Мислех, вика, да коментирам под последната ти публикация, ама се отказах” – брат ми.

Дойде за чао-кафе сутринта, че ще се видим чак след седмици в странство.

„?” – аз. „Нещо в стил Людмил да вади солената риба.” „???” – аз, с предполагам учуден или празен поглед. „Е, не знаеш ли как Гешев преди девети измъквал всичко от арестанта – давал яко осолена риба и завалийката за едната водица всичко си казвал!”

„А, сега разбирам!” Откъдето най-малко чакаш, оттам нападат – и туй родна кръв!

„А не беше ли ти, Бруте, дето се погаври с наивната ми душичка на 1 април.” – ама това наум. Знае, кучето, светая светих на сърцето ми и на туй посегна - на СПИСЪКА! /То се е видяло, и без рибка ще си кажа – Списъкът включва класация на най-готините за мен мъже, които, щом срещна ... , с Людмил не броим за изневяра! На първо място е Дани Крейг!/

Та. След уморително нощно пътуване сме се изпружили на венецианския „Сан Марко” в тузарско кафене, наслаждаваме се на блесналото пролетно слънце и оркестъра, който свири романтични мелодии. Чакаме да мине дванайсет, за да ходим към хотела. Споделяме си изконната мисъл на мъдреца Жорж Ганчев,  че е по-добре да си млад, красив и тъй нататък и се наслаждаваме на камбанния звън на величествената камбанария. В тоз съкровен момент звъни брат ми. Две-три протоколни думи за пътя и устремно щурмува. Знаела ли съм, че Дани Крейг довършвал последния „Бонд” във Варна, точно кат ме няма. Обърканата ми глава ражда само, че нали уж снимките са приключили, пък и к’ъв ще го търси Бонд във Варна. Но въобще не подлагам под съмнение думите. Чул около какво се върти разговора, моят другар се хили срещу ми, а аз още не вдявам и се впускам в разсъждения. Онзи насреща, хванал рибката в мрежа, продължава гаврата с ледено-садистичен тон. Не знам какви си екшън-сцени на пристанището, еди-къде си го видели. Хваща ме яд – не че ще тръгна да преследвам любимото селебрити, ама сега ли намери да дойде! Людмил подозрително дълго се смее и ми прави знаци. Аз съм се закъхарила за Дани и изобщо не споделям къде съм и какво правя.

След края на разговора разбирам жестоката реалност. Първи април, а аз съм жертва на гламавата си глава. Онзи сега със сигурност се радва, че ме направи на канарче. И играе непозволено – знае, че съм уморена и неадекватна.

А днес ми вика: „Как ли ще ме изтипосаш пред хората след две седмици?” Че защо да чакам толкова – ей къде ми е компютъра!

Любов на Капри

Излезе ми късметът! Любовта възраст не знай!

Срещнахме се на Капри. Остров Капри. Онова идилично бижу срещу Неапол.

Той - подминал седемдесетте, аз – празнувам рождения си ден. Той – французин, аз – балканска (само)дива. Само дето и двамата сме обвързани.

Нищо не подсказва съдбоносната среща.

От кораба се наслаждаваме с други щастливци на високото скалисто чудо. Купуваме билети за туристически тур. Капри условно е разделен на две части и всяка има по един град – столицата Капри и Анакапри. За да се стигне до главния град има два варианта – или катерене по хиляди стръмни стълби, със замайващи гледки към морето от малки площадки над зъбери и канари, а другият, за лежерници като мен – с градския транспорт. Избирам втория.

Градският транспорт по същество си е градски транспорт, обаче за човек от континента си е странно и смело преживяване. Казано направо – екстремно! Автобусите са всъщност с размери на микробуси и с капацитет шепа народ. Островът е опасан с един /ЕДИН!/ път, който се вие по най-страшните и завъртяни серпентини, които съм виждала. На места възтясното шосе прави завой на сто и осемдесет градуса. На целия Капри с дължина 6 км има едно кръгово и затова, когато срещнем някой в насрещното, автобусният шофьор прави опасна маневра назад с риск да пропаднем стотици метри надолу и да срещнем вечността. Това води отначало до леки въздишки у дамите, а в последствие емоцията ескалира и кара и мъжете да пискат на места. Обръгналият шофьор невъзмутимо върти волана и залепва пътниците един до друг. Открай време пустият ми вестибуларен апарат е извън строя и у мен изумителните за другите гледки предизвикват стаен ужас. На моменти обръщам глава с надежда и сега да оцелеем.

Ей в такъв момент срещнахме поглед. Той е строен и барнат в крещящо червена жилетка и дънки, с брада-катинарче за украса. Очите – игриви, опитни. Пу, да му се не види! Знам теорията за по-силния характер, че издържа чуждия поглед, ама на – изместих очи. След малко – серпентина и пак насреща блестящите лещи. Пускам усмивка и мосюто грейва. Идва очакваната спирка и кашата от пътници се излива към забележителности, привлекли видните хедонисти-комунисти Ленин, Горки и Неруда. Един от спътниците дискретно се забавя и ми подава ръка да сляза. Онзи с палавия обектив.

Разпускаме из красотите, почерпваме се за моя празник и Фортуна пак се шегува – в нашия ресторант е закачливият в компанията на жена си и друга двойка.

Разглеждаме останки от римски вили, щракаме за спомен изумителни природни красоти и е време за пътя надолу.

В автобуса до мен се настанява кой – ТОЙ! От другата ми страна е съпругата, забучила намръщен поглед в стъклото. Жената явно си знае стоката и явно не е в настроение. По завоите се попритискаме и попревтасалият лавърбой ми припява на ухо „Ой ла-лаа!”. Вече не съм в позиция да се страхувам и откровено се смея. Споделям с Людмил, че щастието най-сетне ме е споходило и той ми прави снимка. Скъп спомен!

Разделяме се с усмивки. 

Краят на лятото

И без специални способности провидях в бъдещето – знаех, че ще тъгувам, а и не само аз.

От два дни настроението е минорно. Ще си ходим.

Почва суетнята около събирането на багажа, а това е знак, че почивката приключва. Момиченцата се въртят около Коко, но по някакъв безрадостен начин.

Врътваме една финална разходка до Кортона, колкото да й кажем „Довиждане!”, да купим това-онова за последно – зехтинец, балсамико, паста. Не че си нямаме и у нас – ама друго си е усещането, което те залива, щом люснеш шишето върху български домат – пак се пренасяш в жегавата Тоскана, пак усещаш аромата й. Уф, кахърно!

Алберто се изгуби тия дни – открили сезона на някакви птици, а Лаура току пита имаме ли нужда от нещо. Искам рецептата за нейното Тирамису /който иска – давам!/ и тя подробно ми обяснява кое как и колко е лесно /вярно, така се оказа/. Целият мурафет бил в бишкотите – едни тънки дребосъчета, които ги няма в България. Щом разбира това, прескача до горе и се връща моментално с два пакета „Павезини”.

Докато правим репетиция как ще натикаме набъбналия багаж във всяко възможно пространство на колата, нашата оклюмала приятелка пристига с буркан домашно алкохолно вълшебство. Запомнила е колко ми е харесал черешовият еликсир на Алберто по време на вечерята с Клуба. Казва, че не е готово още и трябва да се пие едва по Коледа. Така и стана – точно на Рождество се пренесохме в лятото!

Току преди тръгване дава торбичка със сладости на Калоян. Ей така, за из път. Събрала се е цялата фамилия да ни изпрати и всички сме посърнали. Пожелаваме си всичко най.

Спускаме се по серпентините на пътя от дома на Лаура и Алберто, оглеждам последно за тази година маслиновите масиви, Лоро в ниското и тосканското слънце в най-синьото небе. Мисълта, че ме чака тридневно отдалечаване от тук, си е невесела. Пред мен е образът на полуразплаканата Лаура – тя маха като майка ми, когато тръгвам нанякъде.

Ако не съм била достатъчно ясна досега, нека го кажа направо – всичко писано дотук е вдъхновено от това постепенно случило се приятелство. Това са мили и сърдечни хора, непосредствени, забавни и добронамерени, непресторени, без поза. Човеци!

Още вечерта в студената дъждовна Любляна разменяме с Лаура съобщения. Сводка за мрачното време и хлъзгав път, мили думи и пак пожелание за всичко най.

...

Днес подаръците са приготвени, бутилките с нашенско вино опаковани, джипиесът осъвременен. Предстои дългият преход. Остават броени часове до срещата с нашите приятели.

С това старата реколта спомени приключва. Новата – след седмица!

И още за Помпей

Току преди да влезем в незнайно защо най-запазената къща в цял Помпей, Андреа дава деликатни подробности – жените не са граждани на Рим, а робини, работата им не е осъдителна, а дори уважавана. Тъй като обичайно клиентът и жрицата не говорят на един език, имало „меню” за предлаганите услуги. Казвайки това, Андреа ни въвежда в двуетажна къща, където в коридора по стените си стоят шарени фрески-справочник, нещо като римски вариант на „Кама Сутра”. Посетителят посочва какво му е на сърце и се оттегля в малка стаичка. Калоян се шмугва в първата, която му се изпречва и полягва на каменното легло. С това въодушевлява другарите ни без изключение.

Излизаме от заведението с още по-приповдигнат тонус /закъде ли повече?/, добре заредени с нови и разнообразни познания и продължаваме към центъра на Помпей, към богаташка къща. Нашият гид е събрал уважението на всеки член на групата и с удвоен ентусиазъм обяснява нови непознати факти от живота в миналото. Разбирам защо къщите били с фонтани и големи градини. Проста работа, ама кой да помисли – заради прохладата на водата и аромата на цветята, прогонващ вонята от улиците. Изящните мозайки вече са си само и единствено с естетическа функция. И изобщо римлянинът обичал и живеел красиво и пълноценно. На това край сложила новата религия по-късно – „Дарк ейджес, е?!” и мрачна физиономия, а ние кимаме „Си, си, дарк ейджис” – средновековието демек!

И вече сме на огромен площад – форумът. „Какво виждате?” – поредният въпрос. Е, какво виждаме – монументално строителство. Мълчим. Дали Андреа е имал по-тъпа група? Все пак отговорът успокоява. Било е поредна уловка и нямаше да се досетим накъде води мисълта му. „Съвременен модерен град!” Съдът, театърът, храмът и общинската управа си стоят. Вярно, бе! Наистина съвремието е взело модела на градоустройство на римляните. Правим си снимки на поразия – цели четири! В далечината се вижда онзи проклетник Везувий. Изобщо не показва, че е жив. Така е било и преди две хиляди години, когато за часове погребал цялото това великолепие под двайсет и повече метра пепел.

Древността ме е привличала винаги и поназнайвам на ниво лаик туй-онуй, обаче отново дребният чаровник добавя нещо ново. Обяснява защо никъде в цялата империя нямало затвори. Разбира се, че е имало прегрешения и престъпност. Но къде са наказаните? Ами в строителството и по галерите! Дали трудът облагородява и превъзпитава не знам, обаче определено изгражда! Всички обществени сгради, без изключение, били изградени с усилията на злосторниците.

Разглеждаме още забележителности. Градът се разпростира във всички посоки, а нашата разходка из Помпей за мое огромно съжаление приключва. Андреа обяснява, че има още четвърт неразкрита част от древния полис. „Но мъни!” Как да не те е яд на правителството!

Убедена съм, че ще се върна тук за по-дълъг обход. Останаха толкова невидени забележителности от Помпей!

Андреа ни води на обяд, а след това ще катерим Везувий.

В Помпей

Пред нас се разкрива голяма квадратна зелена поляна. Тя е обградена с високи колони, зад които са подредени множество еднакви помещения. Попаднали сме в училището за гладиатори. Тук Андреа развива тезата, че яките момци не са били роби, а напротив – уважавани членове на древното общество. Според него са имали статута на днешните звезди-спортисти. Оттам на крачка се прехвърляме към Малкия амфитеатър /имало и голям, ама не го видяхме/ - идеално запазен. Разбирам, че на ей онова повдигнато местенце в близост до сцената всеки, който си плати, може да застане лично или да наеме някой по-гръмогласен и да говори, каквото иска. Андреа обяснява в театрална поза с повдигната ръка, че това били обикновено политици преди избори. „А телевизията не ни ли залива с реклами, е?” – прави аналогия с днес.

Тръгваме по най-древната улица, на която съм стъпвала. Тя леко катери по посока центъра на Помпей и е широка, колкото да се разминат две коли в днешно време. През точни интервали има по-големи и повдигнати камъни. Те били за бедняците-пешаци, които да стъпват там заради стичащите се нечистотии. Уважаваните членове на обществото се придвижвали с носилки. Улиците са прави като конец, но все пак образуват лабиринт, тъй като всичко е запазено толкова добре – просто си насред един средно голям град и не знаеш накъде да поемеш.

Андреа обаче спира пред полупорутена сграда с три големи делви отпред и нещо, прилично на пещ. Едва ли бих погледнала иначе. Започва да задава въпроси, но никой не може да отгатне предназначението нито на помещението, нито на съдовете. Това е отработено от хитрия ни разказвач, който приковава вниманието, като обяснява, че се намираме пред гостилница а-ла „тейк а уей”. „А знаете ли от какво са били направени чиниите?” – пита. Заваляват отговори, но никой не уцелва. „От тесто!” – казва победоносно – „Това са били първите пици! Хем не цапаш посуда, хем си заситен!” – обяснява като придружава думите с ръка, която поднася към уста, а после поплясква доволно. Цялата група се засмива на занимателния му маниер да обяснява всяко нещо по най-достъпен и забавен начин.

Оттам Андреа продължава да ни разкрива деня на свободния гражданин на Римската империя. След като е похапнал на крак, ако е по-скромно съдържанието на джоба му, или у дома, ако е по-заможен, свободният задължително се отбива на разглезваща процедура в местното СПА. Отиваме в огромни древни бани, със запазени украси по стените. Виждаме системата за отопление на водата. В големия басейн всеки е равен другиму и социалните различия се размиват. Следват задължителни смешки, на които туристът се радва – как богатият непомнякой изтрил гърба на бедния едикойси, обаче като си облекли тогите нещата си дошли на място. Притихваме все пак, когато сме пред вкаменения труп на незнаен нещастник, застигнат от злощастната съдба.

След като е разпуснал в банята, гражданинът или гостът на града, пожелава да се наслади и на други удоволствия. Андреа посочва към земята и повечето от групата шумно възкликват, други се захилват, но никой не остава равнодушен. На уличната настилка е изсечено под ъгъл в естествен размер ... фалосче. Маркер, указващ посоката към съответното заведение. Групата е бая в приповдигнато настроение, а Андреа вече е съсредоточил и най-хиперактивния й член. По пътя към публичния дом той обяснява подробности и от тази част на бита на римлянина...

Андреа от Неапол

Тридневни колебания, съмнения и терзания. У мен. Как да опиша неописуемия?! Андреа от Неапол.

Знам, че Неапол не е в Тоскана, но няма начин тоя момък да не е с тоскански корен. Отстрани погледнат е невзрачен дребен мъж в подножието на четиридесетте, с най-страхотния италиано-английски. С износена лилаво-розова тениска и стари дънки, с найлонова торбичка в ръка и бейзболна шапка – това е нашият гид за Помпей и Везувий. Хич не ми вдъхва доверие в началото, но колко са прави мъдрите като казват да не прибързваме със заключенията от пръв поглед.

Заявили сме желаната екскурзия и в определения час пред хотела ни чака микробус. Оттам обикаляме, за да съберем всички желаещи за тура. След половинчасова разходка из улиците на древния град излизаме от бясното движение, където няма никакви пътни правила. Ако има начин, неаполитанци и по покривите на колите си биха карали – това е неописуем стрес за непривикналия пътник, а на неместен шофьор би коствало години скъсен живот. По магистралата към нашата дестинация пък напредваме с много над позволената скорост. Още тук нашият гид прави впечатление на нестандартен тип – вместо обичайната историческа лекция, той запознава подопечните си с особеностите на движението по тези ширини. Тук светофарите са препоръчителни, а скоростта – желателна. Поглеждам си книжката с информация да знам покрай какво профучавам, защото нашият човек е зает да се закача с младата колежка. Пристигаме живи и здрави и към нас се присъединяват още хора.

Извън стените на Помпей Андреа събира групата. Брои ни като пилци и ни прекарва през страничен вход. Представяме се един на друг – маса американци, няколко испанци, дружина канадци, семейство италианци от севера /тука си се поздравяват закачливо „Здравейте, южняци!”, пък нашият тип отговаря „Привет на севера!”/ и трима българи – общо 30 парчета. За всяка националност гидът пуска някаква шегичка, а на мен всичкото това ми звучи някак несериозно и се чудя кога най-после ще започнем по същество. Докато вървим по широка пътека около стените на древния град, дребният човек все пак влиза в роля и разказва историята отпреди почти две хиляди години.

Помпей е голям за времето си град с 20 000 жители, богат и оживен заради процъфтяващата търговия по суша и море. Запознава ни в детайли с историята от 79 г. от н.е. – как без индикации близкият Везувий е изригнал, разпръснал лава, пепел и отровни газове, погребали нещастните обитатели. Пуска лафче, че ако в ей тоз момент се случи същото, ееей къде му е „Веспа”-та и отпрашва. Пък нас не ни мисли. Групата се засмива и преминаваме през крепостната стена. Пред нас се разкрива...

Врата във времето - Монте сан Савино

Пътят лъкатуши. Води към Монте сан Савино.

Кацнало на хълм, градчето е врата във времето. То и буквално си има врата – преминаваш под каменната арка и си отвъд, в средновековието. Криволичещи павирани улички, достолепни живи сгради, по които древни родове са оставили знак за съществуването си – кой от кой по-внушителен герб. Няма рицари и дами, но пък може да се видят умалени доспехи или рокли в малко магазинче на централния площад. Любящият родител ще зарадва потомството с варианти на арбалети, брадви, щитове, мечове и неизвестни ми пособия за всеки уважаван член на средновековното общество.

Катерим лабиринтените сокаци, а през отворените прозорци на къщите звучи гласът на инструменти – тук цигулка, там чело, я контрабас или обой. Нататък ухото долавя квартет с клавесин дори. Приказно! Насред медиивълската красота и пустош /тук туристи няма!/ се разнася тая прелест на талази. Скоро плакат изяснява, че не всеки жител на градеца е музикант, а просто сме попаднали насред тридневния фестивал за класическа музика. Очевидно гостите са разхвърляни из прелестните къщи и репетират.

Основната улица води към Кметството. Оттам се носи нежен, но мощен глас на жена. Малката дървена врата е отворена за всеки и през каменен коридор попадаме в приказен озеленен атриум. В центъра му е роял. Момичето се упражнява с взискателна наставничка. Присядаме. Към жените се присъединяват и двама млади певци. Извисяват чисти гласове в трио, а акустиката ги завихря в най-изящната красота, която съм чувала на живо. Намусеното нещо на име Калоян е причината да тръгнем. Слагаме усмивка на фейса му с един сладолед и разходката продължава.

Уличката след малкото площадче отвежда до скромна църквица от началото на 14 век. Влизам в прохладата. Вляво ме привлича ренесансова шарения – художник в добро настроение е нарисувал на стената свалянето на Исус от кръста. Няма посърнали, дори Мария не е тъжна. Весели цветове и много фигури – прецизност и красота. В черквичката не съм сама – на дървена пейка стои старица. Тя е слабичка, дребна. Наблюдава огромната картина в дъното на помещението. Бабката отмества дружелюбен поглед към мен и с думи и глас, които носят най-чиста любов и възхита изрича: „Виж! Прекрасният Вазари!”.

Джорджо Вазари е италианска икона на ренесанса – биограф, талантлив живописец, архитект, писател. Работи с Микеланджело и по-късно пише биографична книга за него, както и за други герои на времето – за Леонардо, Джото ...

Жената е разговорлива и пита откъде съм. За мое учудване тя се усмихва и произнася „А, София!”. Става ми мило! Насред туй затънтено местенце някой знае и моята принадлежност. С петте думи, които знам да комбинирам на италиански, правя комплимент за фреската вляво. Старицата кима, но сочи отново голямото платно и се усмихва. Хиляди пъти тая жена е съзерцавала картината, а страстта й по изяществото не е намаляла.

Вероятно съм срещнала най-запаления почитател на Вазари.

Особености на шопинга

Стигна ли до неминуемото „Поврага ви на старините!” си имам ритуал. Дефилирам по „Торнабуони”.

Много ми е на сърце. За Флоренция говоря. И за „Торнабуони”. Опасявам се, че ще загубя мъжката аудитория, но... 

Това е улицата, където всяка нормална, според мен, жена ще отключи въжделенията си. За сбъдване на мечтата не й трябва много – само куфарче с уважавана валута или безлимитна кредитна карта. Е, може и щедър приятел с добро сърце. Има и други варианти – да си съпруга или спътница на олигарх, на петролен магнат или на шейх. Разбрах, че и нашенска попфолк дива с нежна душа и големи очи също наобикаля насам /същата съм я виждала пред разплакване в неловка ситуация на летище да не може да обели две думи, но това е друга история, на друго място и време/.

Та. „Торнабуони” е приютила в цяло каре централата на „Ферагамо”, оттам се нареждат „Диор”, „Прада”, „Гучи” и т.н. Разбирате. Цяла улица. Широка, дъъълга.

Моите спътници не са от гореизброените и аз няма да сбъдна мечта, затова само плакна очи и се запознавам със световните модни тенденции. Отбивам атаки какво пак правим тук – или избързвам напред, или се правя, че не чувам роптаене.  Компания ми правят заблудени американски туристи. Пълчища представители на жълтата раса щъкат из магазините, правят дори опашка и излизат с по няколко торби. Руснаци и рускини с наперена осанка благоволяват да направят оборот, а после - снимка за спомен отпред, заедно с покупките.

Пред бутик за бижута наблюдавам сцена. Мъж и жена на средна възраст – тя с нос в стъклото, той – с ръце в джобовете и тяло в обратна посока. Дамата подмята нещо през рамо, не привлича вниманието му. Тя обръща лице и настойчиво преодолява игнорацията. Неуверена и нежелана крачка, тялото всякак подсказва съпротива, но силата на притягане е по-голяма. Тука и другарят Цанев по физика, и неговото гуру Нютон трябва да ми повишат оценката в дипломата. Знаех си, че нещо не е както трябва в третия принцип на Динамиката. Всяко действие имало равно по големина и противоположно по посока противодействие! Моля? Елате и вижте, уважаеми! Дамата го дърпа за рамото, та чак мене ме заболя, завалията дава противовес, но без успех. Крачка назад и нов тласък  - ще гледаш не, ами ... Подминах и не видях дали го натика вътре.

Клетият! Какво го чака! Имаше три дъщери – тийнейджърки!

СГО-ДИХ-МЕ-СЕ!

СГО-ДИХ-МЕ-СЕ! СГО-ДИХ-МЕ-СЕ! Не аз! Тя и той!

Учудващо лесно се оказа!

Въртя лъжица в следобеден нестле-бъркоч. Лаура профучава с коша за пране, прави крачка-две назад и пита с очи какво правя. „Кафе.” „Kафе?!? Елате горе да пием кафе! Ще се запознаете и с мама.”

Мамма ни посреща със сдържана усмивка и подава ръка. Тя е в началото на седемдесетте, но във форма – стройна, с прическа от салон, облекло на дама. Разбирам, че вече знае кои сме, но пита и за още. Научаваме, че мама е бивша учителка и самотата й тежи /отскоро е вдовица/. Глория е все по-словоохотлива и усещам, че ни харесва. Дори цъфва, когато разбира, че и аз съм била колежка за кратко. Професореса, уточнява тя.

Кафето е изпито, слънцето залязло, когато получаваме неочакван комплимент – с голяма усмивка Лаура превежда, че сме поканени на традиционния неделен обяд. Приемаме.

Неделя. Взимаме и бански по изричното настояване на Лаура. Имало голям басейн! Скромният ни керван потегля. За домакинята цветя, за другите – вино.

Бабата на нашата изгора ни посреща топло и предразполага като показва част от имота и разказва как са го градили. Да уточня – имението! Терасирана прелест, тънеща в цветя, декоративни храсти и дървета. За къде без кипариси - те са компания на басейна със солена вода /хлорът бил много вреден!/.

Под сенчест навес чака масата с пъстра покривка и става ясно, че компанията няма да е малка. Скоро дойдоха и другите – сестрата на Лаура с мъжа си, гинеколог. Баща му, месар /и ми идва вица за гинеколога, дето преди бил месар!/, бивша съпруга на не разбрах кой роднина с дъщеря й. С нашата тайфа – петнайсет души.

Всяка романтична филмова боза експлоатира темата – веселата маса, изобилието от храна, забавни случки, показващи местните като полу-идиоти. Като умножим това на ... степен, получаваме картината. С уговорката, че хората не са идиоти! Напротив – сърдечни и интелигентни.

Манджата ще я пропусна. Ако някой се интересува конкретно от менюто, ще му го споделя в отделна глава. Пускам въдичка, че домакинята, с помощта на месаря, предложи фаталните 13 ястия. И вкусни. Много!

Разговорът свеж, чувстваме се удобно. Гинекологът разказва със страст пътувания из далечни екзотични места, дядото мълчи и не спира да се храни. Сестрата показа с гордост домашната зеленчукова градина, споделя и че планира да отгледа био-прасе.

Децата отдавна са в басейна и се забавляват. На кафето усещам, че нещо липсва. Не нещо, някой. Алберто, склонил глава в далечен шезлонг, сладко поспива.

Преминаваме към темата за роднини и деца. Гинекологът имал две щерки. Едната скоро се задомила. Другата – свободна. Виж ти, пък ние имаме начеващ мениджър. ...

P.S. Прощавай, Сашо, че сега научаваш!

НЕ на Пиза! Идете в Лука!

Не ви трябва разглезената Пиза! Там досадни приходящи продължават да придържат килнатата прелест и толкоз. На хвърлей място е Лука – по-кокетен и с повече места за разходка!

Гордост за местните е, че са съграждани на Джакомо Пучини. Откъдето и да влезеш, все преминаваш през четирикилометровата крепостна стена, прегърнала историческия център. А сърцето на Лука е голямо – лъкатушещите каменни улици водят без логиката на съвременното градоустройство я до невиждана църква, я до шантав площад. Обграден отвсякъде с високи сгради е приличният на голямо „О” пиаца Амфитеатро. Там може да си купиш някоя джунджурийка за спомен.  А под кленовете на големия правоъгълен площад след по-малко от месец ще сбъдна за втори път своя мечта. Тук почивката в горещ ден е задължителна.

Ние обаче сме на шопинг, по-точно на нещо като шопинг. Вървим по търговската улица, зяпаме витрините и влизаме точно в този магазин, откъдето няма шанс да купим нещо. Всъщност това упражнение го прави Тони, моята сестра по закон /не долюбвам нещо думата „зълва”/. След третото безцелно влизане-излизане се отказвам и чинно си чакам в компанията на Александър – най-върлия враг на шопинга.

Днес Тони е в настроение – с всеки следващ търговски обект тя се бави все повече, а резултатът е все така същия – празни ръце. Понеже почна да писва, решихме с брат й да драснем за по сладолед. Сашо остава гард.

Ближем сладоледа и ухото е привлечено от лека олелия. Някой шумно разменя поздрави. Поглеждам и забравям студеното удоволствие. Малка процесия преминава грациозно по площада и тържествено се насочва към ларгото. Душата на триото е мъж. Еманация на мачовщината според всеки филм, сонет и песен! Препечен в солариума шейсет и кусур годишен тип с най-черната и най-зализаногелосаната назад коса. Под бялата впита и разкопчана на гърдите риза се очертават коремни мускули, а белият възтесен панталон заявява стегната задница и бедра. Забележителен аксесоар допълва бронзовото лице – белозъба усмивка, на която и афроамериканец ще завиди.

Този човек, образец за постигнатото щастие, е подхванал през кръста две гърли. Всяка наша актуална поп-фолк звезда ще посърне при вида на младите диви. Людмил е печен мъж и удържа ченето.

Сладоледът капва по ръката и напомня за себе си. Излизам от вцепенението. Аполон преминава изопнат, двете чочита въртят ханшове и няма турист/ка да не извърне глава. Видението отминава и се връщаме обратно към реалността.

Пред магазина Александър е сам! С насълзени очи, треперещ от стаения гняв, той е пред нервен срив. Нашето пристигане отприщва монолог относно лежерния характер на любимата леля. Тъкмо приключва и веселата птичка изхвърча пак с празни ръце. За да разчупя напрежението, описвам зрелището отпреди малко. Не съм довършила разказа, когато отново чуваме познатата глъчка. Троицата преминава в обратна посока. Обръгнали вече, аз и Людмил издържаме небрежни гледката. Александър е умълчан и бавно върти врат на 180 градуса. Тони е с отворена уста.

Нали казах нещо за скучната Пиза в началото!